ПРОЦЕСЪТ НА ВЪТРЕШНА ИНТЕГРАЦИЯ

    Нацията не е нещо съществуващо открай време. Тя е плод на интеграционни процеси и неслучайно американският политолог Клифърд Гирц определя формирането на новите нации след разпадането на френската и британска колониални империи като “интеграционна революция”. Фундаменталното значение на интеграционните процеси за изграждането на нацията неведнъж подчертава и френския социолог Клод Леви-Строс. Вътрешноинтеграционният процес има две основни измерения. Първото, или така наречената “системна интеграция”, е свързано с приобщаването на индивида към нацията, докато второто засяга онези случаи когато става въпрос за интегрирането на определена подсистема (племе, или етнос) в една “по-широка система”, каквато е нацията и за него френският социолог Доминик Шнапер използва термина “тропическа интеграция” (доколкото е типично за много страни от Третия свят). Всъщност интеграцията на една или друга група от населението (например на общност от имигранти) в обществото, т.е. “тропическата интеграция” е само елемент от “системната интеграция”.

    Интеграцията на нацията е свързана с възприемането от отделните индивиди или групи на онези общи ценности, цели и идеи, които са характерни именно за нея и я отличават от останалите нации. В същото време следва да се отбележи, че националността - т.е. онази юридическа връзка, която свързва индивида и националната държава е нещо, което може да бъдe както наследено, така и придобито впоследствие. Макар за огромното мнозинство от хора националността е нещо получено по рождение, това не отменя факта, че съзнанието за принадлежност към нацията се култивира в процеса на социализацията на индивидите в рамките на вече изградената национална държава.

    Повечето известни “теоретици на нацията” като Русо, Кант, Фихте или Марсел Маус поставят особено ударение върху процеса на “интериоризация” на националните традиции, културни модели и специфични ценности, създаващ тясна връзка между идентичността на индивида и тази на нацията, който според тях има ключово значение за оформяне у отделния човек на съзнание за принадлежност към нацията, т.е. на националното му чувство. В резултат от него индивидът открива своята нация вътре в самия себе си.

    Факт е, че интеграцията в нейните два аспекта рядко е спокоен и естествен процес. В повечето случаи за него е характерна известна доза насилие - във вътрешен план за ограничаване проявите на културен и особено на политически сепаратизъм, и във външен - за утвърждаване мястото на съответната нация, което много често става с помощта на оръжието. Нито една политическа нация обаче не се създава само по пътя на насилието. Нещо повече - спецификата на демократичната национална държава (в процеса на нейното изграждане) е в това, че действията й се легитимират от наличието в нея на едно гражданско общество. Макс Вебер търси в гражданското общество фактора, консолидиращ всяка национална държава, отбелязвайки, че парламентаризмът стимулира едновременно привързаността на индивида към нацията и значително разширява възможностите й за отстояване на собствената си позиция сред останалите политически нации. Според него демокрацията означава възможност на отделния гражданин да участва по-активно в реализацията на националния идеал и в укрепването мощта на националната държава.

    За разлика от него Раймон Арон и Марсел Маус се опитват да разграничат гражданското общество от националната държава, но в крайна сметка признават, че “изградената нация е едно общество интегрирано в достатъчна степен от централната власт, осъзнаващо необходимостта от утвърждаване на националния суверенитет и възприемащо границите на националната държава като граници на своята “раса”, цивилизация, език, морал, с една дума на своя национален характер”. Макс Вебер пише по този повод, че “целият исторически процес доказва с каква лекота съвместната политическа дейност в рамките на националната държава формира сред съставките на нацията съзнанието за “кръвна общност”, дори когато тези съставки се различават значително по своя антропологичен тип или по други белези”.

    Очевидно е, че културната хомогенност сама по себе си не е достатъчна за формирането на една нация (Швейцария е пример за това). Онова, което наистина е необходимо условие за съществуването на нацията, е наличието на съзнание, че има сфера на общи за всички членове на обществото интереси (различни от частните или груповите), чиито правила и закони следва да се спазват безпрекословно.
 

    ВЪТРЕШНИ И ВЪНШНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ИНТЕГРАЦИОННИЯ ПРОЦЕС

    Съществува тясна взаимна връзка между процеса на вътрешна интеграция и процеса на утвърждаване на националната държава на международната арена. От една страна високата степен на вътрешна интеграция е условие за успешна изява на държавата, а от друга - всеки политически успех на националната държава в международен план укрепва способността й да интегрира различните съставки на нацията. Суверенитетът, чрез който се определя една нация, е едновременно способността й за интеграция във вътрешен план и за самостоятелни действия - в международен. Макс Вебер отбелязва, че само отличаващите се с висока степен на интеграция нации, са “в състояние да задвижат колелото на световното развитие”. Несъмнено е също така, че способността за подбор на политическия елит, както и за борба с бюрократизацията на държавния апарат е важен инструмент за повишаване мощта на нацията. Според Марсел Маус, “твърдението, че вътрешната политика на една нация не се определя до голяма степен от външните условия, както и обратното, няма нищо общо с реалността”.

    По правило политическите нации възникват по пътя на войните. Броят на държавите в Европа от близо 500 през 1500 година бе сведен до няколко десетки в началото на ХIХ век, като именно по пътя на войните повечето от тях бяха погълнати от по-големите. Корените на толкова актуалния днес проект за “Европа на нациите” следва да се търсят още във Вестфалския мир от 1648 г., сложил край на 30-годишната война, във Виенския конгрес от 1815 г., оформил резултатите от войните на френската република и империя, както и в мирните договори след края на Първата световна война. И държавите от Централна и Източна Европа, придобили независимост през 1919-20 г. след военния разгром и разпадането на Австроунгарската, Руската и Османска империи, и Съединените щати през ХVIII век, и латиноамериканските държави през ХIХ век, както и страните от Азия и Африка - през ХХ-ти, се превърнаха в политически нации по пътя на въоръжената борба и войните. Повечето днешни държави дължат съществуването си на военен сблъсък или възстание срещу друга държава. При всички политически нации войните развиват и трансформират (временно или окончателно) организацията на държавата и формите на нейната изява. Бисмарк например, превръща немската военна победа от 1870 в инструмент за изграждането на новия германски Райх. Последиците от Първата световна война бяха основната причина за превръщането на държавната намеса в икономическия и социалния живот в повсеместно явление, засегнало всички европейски държави. Налагането на формулата за “държавата на благоденствието” в западната половина на Стария континент пък бе пряка последица от Втората световна война.

    От друга страна войните несъмнено укрепват националното чувство (съзнанието за общност), както сред лишените от собствена държава етноси, така и сред вече оформените политически нации.

    Независимо дали става въпрос за съпротива срещу външна опасност или за налагане на собствените интереси на международната арена, участието на всички в битката срещу общия противник поражда (или укрепва) съзнанието за общност. Неслучайно именно завоевателните войни, водени от Англия, Франция, Испания, Португалия или Холандия, освен всичко друго, водят след себе си и укрепването на националната интеграция в тези държави. Не е чудно, че националното чувство на европейските народи се заражда в момент, когато континентът се раздира от съперничеството и конфликтите между големите сили.

    Именно като последица от войните на Републиката и Империята мнозинството от французите започват да отъждествяват националната идея с принципите на революцията. На свой ред нациите от Централна Европа (в частност германците и италианците) се осъзнават като такива в хода на съпротивата срещу опитите на Наполеон да наложи доминацията на вече изградената френска нация над целия континент. В подобни битки срещу Австрийската, Руската и Османска империи се раждат повечето източноевропейски нации, включително българската. Съпротивлявайки се срещу западния натиск и опитвайки се да съхранят своята колективна идентичност, се създават японската (през ХIХ век) и турската (в началото на ХХ век) нации.

    Очевидно е, че войните подхранват онези чувства, които обединяват индивидите в една национална общност. В момент на върховно напрежение на нацията чувството за особеност или за обособеност отстъпва пред съзнанието за солидарността, породена от общата опасност (или общата цел). Показателно в този смисъл е поведението на немските и италиански имигранти в САЩ по време на Втората световна война. Както подчертава Емил Дюркхайм, “Представата за “Отечеството в опасност”, поражда в съзнанието на хората чувства, които са неизмеримо по-силни от онези, имащи място в период на мир и като последица от това връзките на индивида с обществото силно укрепват”.

    Твърде сложен е въпросът дали може да се определи една нация като “политическа”, ако тя не разполага със собствена, при това напълно суверенна, държава. Британският политолог Антъни Смит твърди че това е възможно и дава за пример каталонците, които след като имат “своя” територия, език, образователна система, специфична икономика и дори правото да събират местни данъци, според него са отделна нация (а не етнос), макар и в рамките на испанската държава. Този опит да се редуцира нацията до измеренията само на “вътрешната интеграция” обаче е несъстоятелен, защото нацията е “политическа форма” (по израза на Доминик Шнапер), заличаваща различията между отделните групи население, свързани със социална принадлежност, религия, регионални или етнически особености и интегрираща ги в една общност обединена около съвместен политически проект. Всъщност и тази дефиниция не изглежда достатъчно убедителна, тъй като нацията не е само гражданско общество (както смятат либералите), тя е и политически съюз. “Идеалният тип” нация е тази, при която държавата се явява не само инструмент за вътрешна интеграция, но и разполага с пълен суверенитет сред останалите политически нации на планетата.

    Раймон Арон смята, че “пълната независимост на националната държава на международната арена” е едно от трите измерения на идеалния тип демократична нация. Какво обаче означава “демократична нация”? Преди всичко това, че вътре в националната държава е вече изградено гражданско общество, легитимиращо нейните действия в техните две основни измерения - способността за вътрешна интеграция и за провеждането на независима външна политика. Поредното доказателство за жизнеността на идеята за националната демокрация, от която днес се ръководи и зараждащата се българска консервативна десница.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |