В червените издания напоследък открито се прокарва идеята за възстановяването на “непазарната икономика”. Наред с това се обсъжда и възможността да се съчетаят “левият консерватизъм” (т.е. комунизмът) с национализма като основа за възраждането на българската левица. Хора като Красимир Премянов, претърпели позорен провал по време на двугодишното управление на Социалистическата партия, днес призовават за формирането на ляв “национално-патриотичен блок”, вземайки за образец доминираният от руските комунисти Народно-патриотичен фронт, ръководен от Генадий Зюганов.
За познавачите на марксизма обаче тезата, че между комунизма и национализма може да съществува знак за равенство, е чиста спекулация. Защото, за разлика от десните идеологии, разглеждащи социалните интереси през призмата на националните, при левите това не е така. А марксизмът е типично ляво учение, поставящо интересите на пролетариата над всичко. Появата му не е случайна, а тезите му се подчиняват на една желязна, макар и отчайващо остаряла логика.

    Изследвайки развитието на капитализма във викторианска Англия, класиците на марксизма стигат до извода за неизбежността от революция в някоя от най-развитите капиталистически държави (поради най-острите класови противоречия там), която по-късно ще прерасне в световна. Крайната й цел е създаването на асоциация на всички членове на обществото, изградена по единствения познат на Маркс идеален модел - този на еврейския кибуц, основаващ се на високата степен на съзнателност и изискващ произведеният продукт да се разпределя всекиму според потребностите.

    Припознавайки световното развитие с това, което вижда в ранния капитализъм на тогавашна Англия, Маркс стига до извода, че “историята на всички досегашни общества е история на класовите борби”. Според марксизма, пролетариатът няма родина, семейството е узаконена форма на проституция, пазарът пречи понеже съкращава мощностите на индустрията с вечните си колебания, частната собственост пък пречи на преразпределението, държавата е инструмент на буржоазната диктатура и узаконява експлоатацията на пролетариата, религията е опиум за народа, национализмът отклонява съзнанието му към дребни боричкания и пречи на голямата цел - световната революция, консерваторите са най-върлите мракобеси, а дребните и средни собственици (т.е. стабилизиращият слой на обществото) са особено вредни, защото се стремят да станат богати (макар по марксистката логика да са обречени на разорение) и са крайно несъзнателни.

    Тезата за равенство чрез изземване и преразпределение на собствеността е залегнала във всички социални учения от древността насам и марксизмът не прави изключение. Самият Маркс признава, че теорията му носи всички черти на времето си, в което определящо е влиянието на либерализма, рационализма и извършващият се технически преврат. Марксизмът на практика представлява своеобразна апологетика на капитализма на ХIХ век и глобален модел за индустриализация, предлагащ обаче като краен изход от реализацията си тоталитарна диктатура. Една диктатура, стъпила върху доиндустриална обществена структура и превърнала се, по думите на Бердяев, “...в единствената в света тоталитарна държава, съществуваща на основата на светогледна диктатура, върху ортодоксална доктрина, задължителна за целия народ”. Според Гълбрайт пък, тя е умело съчетание на трите вида власт - принудителна, компенсаторна и условна (пропагандна).

    Марксистката теория не държи сметка за човешката мотивация и разглежда развитието на производителните сили като своеобразно перпетуум мобиле. Макар и да остава привлекателна за някои интелектуални кръгове чак до края на 60-те години, тази теория бе опровергана от историческото развитие. Дори по време на кризата от 1929-1933, доказала недостатъците на чистия либерализъм и необходимостта от държавна регулация в кризисни моменти, изходът бе намерен не в преразпределението на натрупаните при свръхпроизводството излишъци от материални блага, предлагано от марксистите, за да не се спре развитието на производителните сили, а в по-нататъшното развитие и усъвършенстване на пазарните отношения. Отново надделя интересът, а не “социалното съзнание и солидарността”. В крайна сметка именно познаването и отчитането на интересите, правят човешкото поведение предсказуемо, докато “свръхсъзнателността”, на която толкова разчитат марксистите, не е дълготрайно явление и на него не може да се разчита. Правило, валидно и на междудържавно ниво.

    България е европейска държава и от Освобождението, за добро или лошо, поема по “техническия път на развитие” (наложен постепенно на целия свят), характерен за европейската цивилизационна среда от времето на техническия преврат във викторианска Англия насам. Път, довел впоследствие до няколко технологични революции и до т.н. “постиндустриално общество”, в което пазарът и конкуренцията нямат алтернатива, а парите са както “фикция”, така и мярка, посредник и средство за общуване. Така че опитите на днешната българска крайна левица да лансира теории, подходящи може би за едно все още индустриализиращо се, но не и за вече индустриалиризано общество, са крайно неуместни, а стъпващите върху тях “ляв консерватизъм” и “ляв национализъм” са просто абсурдни.

    Илюзията за възможността от ляв (комунистически) консерватизъм и национализъм може да се породи само там, където комунизмът вече е бил на власт и никъде другаде. Тя почива върху носталгията по “доброто, старо и безметежно социалистическо минало”, което вече е невъзможно да се върне, т.е. насочена е към миналото, а не към бъдещето. На всичкото отгоре тази илюзия на практика обслужва чужди на страната ни сили. Защо?

    След 1917 г. болшевиките в Русия възродиха руската месианска идея върху нова основа - тази за световната революция. Това съвпадна с поредния опит за модернизирането на Империята, вече в духа на така наречената “втора вълна” (по Тофлър). Известно е, че в резултат от предателството в Ялта, Източна Европа (в това число и България) бяха включени в съветската сфера на влияние и принудени да следват характерните за тази сфера параметри: формален суверенитет, съобразяване с икономиката на Госплан, подчиняване на армията на комунистическата (съветската) военна доктрина, обучение в “интернационализъм” (разбирай любов към СССР) и т.н. Неслучайно държавите, опитващи се да съчетаят комунизма с известна доза национализъм (Китай, Албания, донякъде Югославия), бяха обявявани за ренегати. Просто защото се опитваха да изземат част от територията, резервирана за съветския комунистически месианизъм.

    Във всички тези държави обаче, завършването на процеса на индустриализацията, наложи необходимостта от дълбоки реформи. Именно това обяснява и събитията в Източна Европа през последните десетина години.

    Днес, когато Русия вече не е комунистическа държава, плачът на българската крайна левица и особено на “левите консерватори” по “доброто старо време” на практика обслужва отделни субекти на нейната външна политика и в частност някои руски транснационални компании. В полза на това твърдение е и позицията на левицата по въпроса за газа, обвиненията към българското национално движение в русофобия, както и посочването на руския “ляв консерватизъм” като пример за подражание.

    Факт е, че днешният глобализъм е свързан с либерализма. Той отговаря на интересите на транснационалните корпорации (ТНК) и на финансовия капитал. Неслучайно Русия се ориентира към създаването на свои ТНК още в зората на преустройството, въпреки трудните тогава условия. Така тя подготви почвата за завръщането си на Балканите и не само там, а днес използва за тази цел и първосигналното мислене на “бетонните глави” от българската левица, които на практика обслужват интересите на руските транснационални корпорации и по този начин - и на толкова оплюваните от тях руски “перестройчици”, защото именно те в края на краищата са създателите им.

    Защитата на българските национални интереси обаче, си е чисто българска работа, която никой няма да дойде да свърши вместо нас. Дори в зададените либерални правила на играта, съхраняването на тези интереси е напълно осъществимо. За целта следва да се използват максимално както предимствата останали ни по линия на специализацията в бившия СИВ, така и вече създадените подходящи икономически структури, за превръщането на България в развита и европейска по своята същност държава. Като Белгия, Холандия или Швейцария например. Които, наред с дребния и среден бизнес, имат своите “Солвей”, “Филипс”, “Шел”, “Нестле” или “Хофман Ла Рош”. Но които, в интерес на благосъстоянието си, принуждават всички тях да играят за един отбор - националния.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |