Много показателно в това отношение е активизирането на 87-годишния бивш комунистически диктатор Живков, когото се опитват да представят като “мъдър държавник”, “патриот” и дори “знаме на националноотговорните сили у нас”. Днес този “дребен мошеник и хитрец” (по думите на проф. Николай Генчев), който за малко не превърна България в 16-та съветска република, открито обвинява лидерите на социалистите, че са “предатели”, работещи за чужди разузнавания. По-интересно е обаче, че макар и недотам публично, същите обвинения срещу своите колеги сипят и приближените на Красимир Премянов. Самият Премянов, който през последните месеци на няколко пъти бе в Москва, за да търси подкрепата на руските неокомунистически кръгове, декларира намерението си да противопостави на лансираната от Георги Първанов теза за “обединение на левите, социалдемократически сили в България”, своята идея за съюз на БСП с “националноотговорни и патриотични формации”. Стремейки се да следват опита на създадения преди няколко години от Генадий Зюганов руски Народнопатриотичен фронт, в който освен комунистите влизат и няколко организирани навремето от КГБ псевдопатриотични и лишени от реално влияние формации, хора като Виденов, Премянов, Вацев и Дончо Атанасов, трескаво се опитват да съживят окончателно маргинализиралите се през последните години представители на родния “обслужващ национализъм”. Отново изплува от небитието така наречената Отечествена партия на труда, чийто “патриотизъм” най-добре се илюстрира от факта, че преди време лидерите й се бяха явили в едно чуждо посолство с молба за помощ при написването на партийната им програма. Допълнителни средства бяха влети и в някои псевдонационалистически издания на крайната левица, финансирани до този момент почти изключително от чужбина. Активизира се Българският антифашистки съюз, превърнал се напоследък в сборище на откровени мракобеси и антисемити, но също претендиращ да бъде “патриотична организация”. Неговият лидер Велко Вълканов дори направи наскоро на страниците на един от крайнолевите вестници предизвикващо сериозни съмнения в здравия му разсъдък разграничение между “левия” и “десния” национализъм у нас, квалифицирайки единия като “чист патриотизъм”, а другия - като “злобен и агресивен шовинизъм”.

    Всъщност сражението, за което се готвят неокомунистите в Социалистическата партия, е “бой последен” и за онези създадени от червената олигархия псевдоикономически групировки, които не желаят или просто не могат да приемат новите правила, наложени от правителството на десницата и целящи нормализацията на ситуацията в България, и които са готови да използват старческата деменция на “бетонните глави” от крайната левица в своята битка за продължаване на хаоса и безвремието, водещи към окончателното съсипване на нацията и държавата. Тяхното време обаче изтича безвъзвратно. Както впрочем и това на неокомунизма и на “обслужващия го псевдонационализъм”, изглеждащ особено жалък на фона на набиращото сили младо българско национално движение, на чиято база постепенно се формира и модерната консервативна и национална десница у нас.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |