В годините  след идването на власт на Хитлер редица немски конструкторски бюра разработват нелоши проекти и прототипи на изтребители, леки и дори стратегически бомбардировачи. Част от тях са изпреварили времето си в чисто технологично отношение и не получават развитие. Други са изпитани успешно и дори някои машини от авиацията за далечно действие са произвеждани в малки серии. По същото време обаче т. нар. "доктрина Дуе", предвиждаща действията на огромни групи гигантски, бавно подвижни бомбардировачи, които просто унищожават противниковите градове, и така лишават от смисъл действията на отбраняващите ги, е в своя залез. В Германия е възприета концепцията за светкавичната война, която освен всичко друго, предполага завладяването на производствения потенциал и поробване на населението, а не тяхното унищожение. Времето на колосалните за времето си бомбовози се отлага за след покоряването на Европа и Русия, малкото произведени след доработка са използвани основно като транспортни. Германия влиза във войната практически само с леки самолети.
Събитията в Западна Европа в първите години  оправдават този подход. Загубата обаче на "битката за Англия" ускорява търсенето на стратегическо оръжие, и към Острова политат вече революционните крилати и балистични ракети "Фау 1" и "Фау 2".

    Историята на германската бойна авиация - Луфтвафе - през войната, е противоречиво съчетание на гениални технически и тактически хрумвания, намерили адекватно приложение в бойни условия, и стратегическа немощ, т.е. неспособност да разруши тиловата инфраструктура на противниците. Цялата стратегия на Луфтвафе е насочена към тактически офанзивни действия и непосредствена подкрепа на наземното настъпление. След 1941 тя оперира на три фронта, един от които е дълъг повече от 1500 км. Невъзможността да концентрира по-значителни сили на едно място, загубата на самолети, която постепенно започва да надвишава производството на нови машини и най-вече липсата на добре обучени пилоти, е главната причина за слабостта на Луфтвафе през втората половина на войната. Все пак Луфтвафе не се предава - със своите 700 нощни изтребителя нанася такива загуби на британската бомбардировъчна авиация (12% по време на рейд над Нюрнберг през март 1944), че принуждава нейното командване да отмени нощните бомбардировки. Твърде късно е обаче да се попречи на американските бомбардировачи, които, докато нямат изтребителен ескорт, също понасят значителни загуби (до 26 % на 14 октомври 1943), но с появата на ескортиращите ги изтребители "Мустанг" немските пилоти са изправени пред смазващо числено превъзходство. Но дори и в тези условия, американците продължават да понасят тежки загуби.

    Основните "работни коне" в този ад са разработвания като лек и фронтови изтребител Месершмит Bf/Ме - 109, Ме - 262 (в края на войната) и изтребителя за ПВО Фоке - Вулф 190.

    Значителна заслуга за това има стандартният изтребител на Луфтвафе Ме - 109. За първи път той се издига във въздуха през 1935 г., преминава и през изпитанията на Испанската гражданска война. Произвеждан най-напред в модификациите B, C и D, а след януари 1939 г. в подобрените модификации Е, F и G, количеството на машините надминава 30 500 до края на войната. По това време специалистите на Съюзниците преценяват Ме - 109 като по-слаб от който и да е английски, американски или съветски изтребител от същия клас. Чак по-късно става възможно да се оцени Ме - 109 като един от най-добрите бойни самолети в историята на авиацията. Моделът Ме-109Е-3 (Emil) е снабден с 12-цилиндров двигател Даймлер-Бенц, V-образен, с водно охлаждане и мощност 1375 к.с. Масата на празен самолет е 1900 кг, а с пълно натоварване 2665 кг той развива скорост от 560 км/ч на 4500 метра височина (625 км/ч при модификацията "F"), практическият му таван е 10 500 м., вертикалната скорост - 1000 м/мин, и радиус на действие около 160 км, или 90 мин. полет. Въоръжението му е от 2 оръдия Ерликон  MG/FF 20 мм в крилата с боезапас от 60 снаряда, 2 картечници MG-17 7.92 mm с боезапас от 1000 патрона, а в някои самолети 500 патрона, но с едно допълнително оръдие, разположено отпред във вала на витлото. По-късно се появяват модели с две ракети за малка дистанция "въздух-въздух", а във версията изтребител-бомбардировач - една бомба от 250 кг или 4 по 50 кг. Идеята на конструктора е била да събере заедно най-малката възможна конструкция и най-мощния двигател. Въпреки някои недостатъци - напр. нестабилен при излитане и кацане и трудно хоризонтално управление при високи скорости, този изтребител печели най-вече с високата си скорост и повратливост, малка маса, бързо ускоряване, малък разбег при излитане и забележителна вертикална скорост.

    Другият главен изтребител на Луфтвафе е Фоке-Вулф 190. Той, без съмнение, е един от най-добрите самолети във войната. Произвеждан е в няколко модификации - като изтребител-бомбардировач FW-190 A и F, многоцелеви изтребител/пикиращ бомбардировач мод. FW-190 G и изтребител - FW-190D, прекръстен в края на 1943 г. на ТА 152 в чест на директора на екипа конструктори на Фоке-Фулв проф. Курт Танк. Различните модификации имат: 18-цилиндрови звездообразни двигатели BMW за мод. D8 и F8 с мощност 1700к.с.(2100 к.с. на форсаж), а най-мощния е на FW 190-D (ТА 152) Юнкерс Юмо 213Е-1 с мощност 1880 к.с. (2550 к.с.), теглото им варира от 3200 кг (А-8, F-8) до 3600 кг (ТА 152Н-1) празен, а  при пълно натоварване съответно от 4900 до 5500 кг, максималната им скорост е от 650 км/ч до 755 км/ч при ТА 152Н-1 - най бързият изтребител във войната. FW-190 има практически таван от 11 500 до 15 000 метра, вертикална скорост от 1000 м/с и радиус на действие 900 - 1200 км. Въоръжението му е забележително - A-8 и F-8 имат две 13 мм картечници MG 131 над мотора, две 20 мм оръдия MG 151/20 във вътрешността на крилото до корпуса, или две 30 мм МК 108 във външната част на крилото, D-9 е със същото въоръжение, понякога без външните MG 151/20, но с едно  30 мм МК 108 във вала на витлото;  ТА 152 е с едно 30 мм МК 108 във вала на витлото и 2 вътрешни MG 151/20, а понякога и с още 2 MG 151/20 във външната част на крилото.

    Първият полет на FW 190 е през юни 1939 г.. Серийният FW-190A-1 излита през септември 1940 г., а FW 190 D - в края на 1942. Макар и създаден преди началото на войната, този елегантен малък изтребител е съвършенно непознат за съюзниците, които го виждат за първи път в небето над Франция в началото на 1941. Той превъзхожда значително английския изтребител Спитфайър V. През юни 1942 един FW-190A-3 се приземява погрешка във Великобритания и чак тогава става ясно, че този самолет е много по-добър, отколкото се е мислело. По-бърз от който и да било съюзнически самолет в действие, с изключително здрава конструкция, хармонично съчетание на огромна мощност и отлично въоръжение, с голяма маневреност и издръжливост, предлагащ много добра видимост за пилота и представляващ изключително малка цел, той поражда у съюзническите пилоти и инженери комплекс за малоценност. До края на войната са произведени 20 000 бр. от различните модификации на FW-190.

    Първият в света реактивен изтребител Месершмит-262 развива скорост от 870 км/ч с помощта на два реактивни двигателя с тяга по 900 кг всеки, вертикална скорост 1200м/мин,  радиус на действие 1050 км и 4 (някои модели и 6) 20, 30 или 50 мм оръдия, или пък 24 - 48 50 мм ракети R4/M. Сравнен с британския реактивен изтребител Метеор-1, полетял по същото време, Ме-262 е по-бърз и по-добре въоръжен. Някои версии, като нощния изтребител, снабден с радар, и изтребителя-разрушител, способен да поразява тежки бомбардировачи от разстояние, са предизвикателства, на които съюзниците не могат да отговорят. В момент, в който те са сигурни във въздушното си превъзходство, една бойна единица от 25 Ме-262 постига 50 победи, а общо стоте действащи Ме-262 унищожават повече от 100 противникови бомбардировачи и изтребители. От юли 1942 до края на войната са произведени около 1400 машини, твърде късно обаче, за да променят нейния ход.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |