Въстанието наистина е слабо и е смазано дори по-лесно, отколкото мнозина очакват. Причините за него обаче не следва да се търсят в подстрекателство отвън. За чест на Русия, в този случай тя не е намесена. Нещо повече - мнението на руския консул в Пловдив е българите да се готвят, но да не мръдват, защото ще бъдат изклани.

    Наистина, преди Освободителната война в Русия нямат високо мнение за качествата на реформираната турска армия, но мнението им за способността на българите да й окажат достоен отпор не е било по-добро. Още по-песимистично са оценявали българските възможности сърбите, които при това са ни познавали по-отблизо. Затова и от двете държави съветът е “гответе се и чакайте”. Естествено той е продиктуван не от братски чувства, а от собствения им интерес и от стремежа българският удар срещу Турция да е колкото се може по-силен, за да се възползват и те от него. Така че, ако имаше подстрекателство отвън, то едва ли би било за едно толкова зле подготвено въстание.

    Сред апостолите в Гюргево срокът за избухване на въстанието също не се определя с лека ръка.
    Истинският дух на решението, взето в този град, изисква апостолите да се погрижат да подготвят добре въстанието и едва след това да се споразумеят за датата на бунта.

    Има и нещо друго. Турция винаги е била дива държава, каквато е и днес. В нея наистина не липсват държавнически умове, може би дори ги има повече отколкото у нас, но турската маса тъне в невежество и фанатизъм и без да взема пряко участие в управлението често е в състояние да насочи държавата в нежелана от управляващите посока.

     Така става и с избухването на въстанието. Слепотата на въстаниците се сблъсква с тъмния турски дух.

    Самите турци никога не са вярвали, че един толкова слабо въоръжен народ може да се хвърли в огъня без подстрекателство или чужда помощ. Водени от тази заблуда, както и от своя фанатизъм и старата си вражда към вечния враг - Москва, те изваждат ножовете против на практика невъоръжената протестираща маса. Разбира се, турците имат основание да видят зад внезапно обявеното въстание, очертаваща се война с Русия. Необходимостта им диктува да смажат моментално бунта за да очистят и оздравят тила си в бъдещия страшен сблъсък. Освен това клането на българите отваря място за поредното преселение на мюсюлмани от Азия - политика провеждана от османците още в първите векове на техните завоевания.

    Наистина, турските сметки излизат криви, но това не променя същността на нещата. Жестоките кланета предизвикват намесата на Европа и тази на Русия. Онова, което разумът едва ли щеше да извърши, става в резултат от нашите и на турците грешки и прибързаност.

    Така че слабостта на въстанието не се дължи на външно подстрекателство. Причините са изцяло вътрешни. Не само въстанието е прибързано, но и обстановката не е подходяща. От успешните войни на сърби и гърци за независимост са изминали доста години, през които в Турция са проведени реформи засегнали главно войската. Западните противници на Русия са направили възможното да въоръжат против нея стария азиатски колос, започнал в началото на века да се разпада под тежестта на своето невежество и азиатската си сънливост. От средата на ХIХ век Турция бързо укрепва военната си мощ. Руснаците го разбират само една година след българското въстание и твърде скъпо заплащат за това - оказва се, че турците имат по-добри пушки, по-добри оръдия, а по отношение на тактиката и бойния дух малко отстъпват на своите противници, които при това са подкрепени и от българи, ромъни, сърби и черногорци.

    Тогава какво можеха да направят през април 1876 срещу тази сила една шепа въстанали селяни с пушки кремъклии в ръце. Към това трябва да се прибави и очевидната младост и неопитност на техните водачи. Има нещо наистина трогателно в начина, по който апостолите подбират средствата за въстанието през 1876. Както и през предходната 1875, тези идеалисти подготвят въстание, готвят се за борба с редовната турска армия, а продължават да търсят и да се надяват на старите хайдушки войводи, които са всъщност горски чада, неспособни да водят битки в новите условия. Не чудно, че през 1875 Панайот и Тотю хитро се отклоняват, а през 1876 въобще не се появяват на сцената. Те обаче са в правото си да го направят. Защото са наясно, че времето им е вече отминало, а те са хора практични.

    Всъщност още от края на 60-те години хайдутите се срещат все по-рядко в Балкана. Въпреки това има достатъчно идеалисти и мечтатели, които в самото навечерие на въстанието се надяват, че ще минат страшните мустакати войводи, за да поведат всички в бой. Тъй чакат и панагюрци, тъй чакат и сливенци и почти всички и нищо не дочакват.

    Има обаче и още едно зло. Народът не е единен по въпроса за въстанието. Духоветe са разделени. И, което е особено важно - имотната класа е против всякаква авантюра. Затова движението е лишено от средства, за разлика от онези на сърби и гърци. Въпреки опитите на апостолите, не се намират “влиятелни и богати хора”, които да прегърнат идеята. Не само те обаче, но и масата от населението по селата остава чужда на идеята за въстание. Единствено промишлените центрове, икономически и умствено пробудените селища в България я приемат. Революционната идея у нас тръгва по пътя на гръцките и арменски комитети. Пропагандата се върши повече или по-малко твърде “книжовно” и наблягайки на идеологията, така тя върви отгоре надолу, паралелно с напредъка на образованието и се нуждае от една по-дълга еволюция за да проникне във всички слоеве на обществото. Черковният въпрос чак до 1872, а и след това, поглъща всички сили на народа. Необходими са поне 30 години борба за вътрешни преобразования за да се подготви окончателно почвата за въстание. Пътят за това e вярно начертан от Левски. Апостолите от 1876 обаче не достигат практичния гений на своя велик предшественик. Борците за черковна независимост - най-имотните и интелигентни българи, макар да приемат по принцип идеята за въстание, съвсем на са готови да рискуват всичко в него, особено в онзи момент, а това обезсилва най-много подготовката му. Напразно Каравелов и Ботев с борят с могъщите си пера против течението.
Тук обаче трябва да спрем. Историята има собствена логика. Следвайки здравия разум, умерено настроените доскорошни борци за черковна независимост се обявяват против въстанието. Те са за еволюционен път. Но историята не следва тяхната логика и в крайна сметка оправдава апостолите от 1876.

    Горчивият опит с Македония показва, че не може да се разчита на естествения ход на нещата. Турчинът е жилав като владетел. той е наясно, че владичеството му ще трае дотогава, докато потиска с груба сила подчинените народи. Отпусне ли се - той е изгубен, защото в сравнение с тях е с по-ниска култура, по-невеж, а с времето ще става и все по-слаб.

    И все пак, възможна ли е била тогава, през 1876, една по-правилна и всеобща организация? Реалистично ли е било да се разчита на еволюционно развитие? Кой е могъл по онова време да направи сигурна прогноза, какво ще стане след десет или двадесет години? “Подир петдесет години ще бъдем народ от просяци” - това е мнението на Ботев за еволюцията, и затова той е за незабавно въстание. Никой не може да отрече, че ако въстанието е избухнало десетина години по-късно, вероятно е щяло да бъде по-добре подготвено и по-масово. Добре, но и Турция вероятно е щяла да бъде по-силна. Отношението на силите щеше да си остане едно и също- ние слаби, а Турция силна. И пак щяхме да бъдем изправени пред избора: да се решим на безнадеждна, отчаяна авантюра или да чакаме сгодния момент, когато се бият руси или сърби - т.е. да станем оръдие на чужда сила!

    Ето защо не можем да обвиняваме апостолите от 1876, че са избрали първия път. Те са имали надежда за европейска намеса и затова са рискували. Ако не го бяха направили те, щяха да го направят други, пак при същите условия. Друг изход няма. А положението е било нетърпимо и просто е диктувало това поведение.

    Независимо от това, какво ни говорят нашите приятели отвън, ние сме единствените, които, добре съзнаващи собствените си грешки, могат да оценят тъмните страни на миналото, защото чувстваме в душата си онази безизходица, в която са се намирали нашите бащи и носим нравствена отговорност и за извършените от тях грешки.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |