Състоялият се  в Сандански семинар на българското правителство и Международния валутен фонд, представляващ всъщност отчет с елемент на преговори и деклариране на добри намерения за бъдещето, макар и да не успя да разпръсне съмненията, стоящи около пътя на реформата, поне изясни някои мнения и позиции на страните. Въпросът превърнал ли се е МВФ в неотговорен фактор в управлението на България, стоящ над правителството, вече изглежда повече от реторичен.

    Според вицепремиера Александър Божков българската стратегия е била възприета като цяло, с някои добронамерени корекции и подлежащи на допълнителна корекция детайли. Според Ан Макгърк пък, основните обсъждани приоритети са били земеделието, енергетиката (разширяване на частната инициатива в тези сектори) и реформирането на социалните програми. Ако се анализират публичните изявления на министрите от последните седмици, преди и след семинара, правителственият план изглежда е насочен в две основни направления - подобряване на инвестиционната среда чрез по-ниски данъци и стимулиране на инвестициите чрез улесняване на получаването/отпускането на банкови кредити. Част от средствата за разрешаването на този проблем биха могли да бъдат държавните гаранции за банкови кредити и, което е по-важно, повишаване на слабия в момента капиталов ресурс на банките чрез преливане на финансови средства от бюджета към банките. Така обаче бюджетът ще се лиши от приходи, като в същото време поеме и редица рискове - нещо на което МВФ и Световната банка никога не биха се съгласили. Затова, ако държавата започне да гарантира кредити за бизнеса, тя ще трябва да поеме и риска от нова криза в банковата система, а правителството - обвинения в “избирателно” обезпечаване на кредити за нови приятелски кръгове. Сега банките се въздържат да отпускат кредити, защото смятат, че рискът в икономиката е все още голям, и защото нямат механизъм да се справят с лошите си длъжници.

    Досегашната политика на МВФ е доказателство, че фондът е склонен да се презастрахова, настоявайки за рестрикции в икономиката, които всъщност са противопоказни за нейния растеж - например забавянето на преоценката на материалните активи на търговските дружества след миналогодишната хиперинфлация, по изрично настояване на МВФ, доведе до това, че бизнесът беше обложен за несъществуващи реално приходи и трябваше да отдели от капитала си, за да подпомогне бюджета. Така растежът на икономиката бе принесен в жертва на бюджетната и на финансовата стабилност на страната. Българското правителство има право, като иска намаление на данъците, за да може бизнесът да печели повече и да се развива, инвестициите да имат по-благоприятна среда и икономиката да расте. Фондът обаче не желае да рискува намалените данъчни приходи на бюджета да предизвикат дефицит, по-голям от планирания и оттам да нарушат финансовата стабилност.

    Тази постигната от една година насам стабилност във финансовия сектор е безспорен успех на правителството на СДС и подкрепяният от МВФ и Световната банка валутен борд. Очаква се той да бъде основа за растеж и в реалния сектор, макар и с по-бавни темпове. Проблемите на предприятията обаче не могат да се решават само с думи, а зачестилите напоследък стачки и протести станаха причина правителството да се окаже на кръстопът по ключовия аспект на реформата - приватизацията. Най-голямо недоумение у представителите на МВФ в Сандански е породило несъответствието между високите цели, които правителството си поставя и подценяването на приватизацията. Финансовата стабилизация, доверието в банките и лева и пълната хазна са на път да създадат илюзии и изкушения пред управляващите. Най-голямата опасност е възможността възловите приоритети на прехода - икономиката да стане частна и да се преструктурира, се заобиколят в името на други неясни цели и намерения.

    След хиперинфлацията от началото на 1997 г. в икономиката наистина настъпи стабилизация, в резултат от което предприятията отчетоха огромни номинални печалби. Това стана поради факта, че много от тях влязоха в инфлационната криза с големи запаси от суровини и материали, а от другата страна стояха ниските (по стари цени) амортизационни отчисления. Дори традиционно губещи предприятия като БДЖ и Столичната компания за градски транспорт реализираха печалби. Така обаче решаването на проблемите беше отложено за 1998. Най-големият от тях е значителното забавяне на скоростта на приватизацията уж заради доброто състояние на икономиката, което успокои управляващите. Тази година обаче, след преоценката на дълготрайните материални активи на дружествата, те ще излязат на загуба дори и да не приложат изцяло новите коефициенти. Започналата от Азия криза на световните пазари допълнително усложнява ситуацията, защото с обезценката на валутите на азиатските страни техния износ стана много по-евтин. Паднаха и цените на основни стоки, които България изнася - например торовете, които обаче не стават по-продаваеми от това. Покрай хвалбите около постиженията на валутния борд бе забравено нещо важно - при фиксиран курс вече не може да се разчита на обезценката на лева за евентуално поевтиняване на експортните стоки, т.е. трябва да се разчита на повишаване на производителността, което обаче е в пряка зависимост именно от приключването на структурната реформа. Така че се получава точно обратното на желаното развитие - данните за платежния баланс показват увеличаване на вноса на потребителски стоки, както и увеличаване на потребителските кредити от банките. Политиката на доходите също способства за намаляването на производителността. Доходите в държавния сектор нарастват без да има действащ регулатор за ограничаването им. От една страна това влияе проинфлационно, а от друга - продължава декапитализацията на предприятията. В момента увеличенията на заплатите биха довели до изчерпването и на малкото пари, които постъпват ефективно в предприятията, а липсата на оборотни средства ще доведе до спиране на работа, защото дружествата няма с какво да купуват суровини.

    Само ден преди да се съберат на семинара в Сандански, на среща с български делови среди, премиерът Костов ги запита какво ще правят след време, когато заплатите станат по 350 долара. “Абсурдно е да се мисли, че сегашното положение на средна заплата от 150 000 лв. ще продължи дълго” - увери той предприемачите. Както се оказа обаче, прибързано.

    Вярно е, че известно либерализиране на политиката на доходите ще съживи вътрешния пазар и така ще позволи на икономиката да “дръпне”. Но в никакъв случай не бива фирмите в лошо състояние, особено тези с шанс да преживеят кризата, да плащат на хората си повече, защото това със сигурност ще ги доведе до фалит.

    Едва ли фондът ще се съгласи и на най-обоснованото искане за намаляване на данъците, използвайки предлога, че държавната администрация все още не е реформирана, т.е. производителите продължават да издържат излишно голям и затормозяващо корумпиран апарат.

    От всичко казано дотук може да се направи изводът, че приоритетите на правителството не са нито ясни, нито подредени. “Не можем да имаме конкретни приоритети, защото всичко е приоритет.” С тези думи един от вицепремиерите се опита да формулира правителствената стратегия. Това обаче може да означава просто липсата на приоритети. Присъединяването към Европа е добра политическа теза, но засега не е изпълнена с конкретно съдържание. А това ще бъде дълъг процес, успехът на който зависи единствено от радикалността и бързината на икономическите реформи. Приказките за нарастване на доходите следва да се отнесат към вътрешнополитическите ходове преди местните избори, а препратките към предизборната “Програма 2001” на СДС са просто бягство от отговор на конкретния въпрос как ще управлява кабинетът и какви са неговите икономически цели. Все още не е ясно, кои са акцентите в правителствената политика - конкретно и разположени във времето. Остава усещането, че някои министри не са готови с програмите си и с общи приказки за реформа и евроатлантическа интеграция се опитват да замажат това. Дано да се сетят, че в Европа трудно може да вирее държава с валутен борд.

    А за едно наистина дясно и националноотговорно правителство, приоритетите би трябвало да са ясни: законодателни промени за гарантиране на банкови кредити за средния и дребния бизнес, осигуряване на добра пазарна среда, изчистване на нелоялната конкуренция, премахване на монополите и създаване на благоприятен инвестиционен климат, умела и балансирана политика на доходите, данъчното облагане и протекционизъм за българските производители - неща, които зависят от действията на парламента и правителството. Другата също толкова важна страна е да се продадат предприятията, които могат да работят, и да се ликвидират онези, които не могат да се самоиздържат. За тези неща от политическа гледна точка моментът продължава да е благоприятен- правителството има парламентарно мнозинство и е стабилно. Още повече, че 1998 г. е единствената, в която няма да има избори. Всякакво забавяне на приватизацията и ликвидацията обаче може да доведе до политическа и икономическа криза, подобна на онази от началото на 1997 г. с всички въобразими и невъобразими последици от това.
 

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |