Наскоро свирихте в Република Македония, където сте изключително популярен и проявите ви са посрещани с огромен интерес. Какви са впечатленията ви от мястото и от  публиката там?

    - Свирих в Охрид по повод откриването на един великолепен джаз клуб. Направихме  концерта заедно с Румен Тосков (пиано) и Христо Йоцов (ударни). Беше една незабравима вечер на запознанство с охридската публика, с всички посетители, които бяха препълнили този клуб, и с инициатора на събитието - Владо Треневски. Ние сме хора, които говорим на съвършено еднакъв език, ние чувстваме всичко по един и същи начин; много неща там - такива бяха и първите ми думи, преди да започна да свиря - са се случили и са тръгнали от Охрид. И музиката, която слушахме в този архитектурно американски клуб - по същия начин изглежда един джаз клуб например в Ню Йорк -  беше наша, родена тук, на Балканите. Удоволствието беше не по-малко, отколкото ако човек се срещне с американските постижения на джаза. Ние си имаме също много образци; и преди мене е имало достижения, и в момента съществуват други, за които нищо не знаем в България, а много неща не се знаят и в Македония за нас.

    Какво е за вас кавалът, чувствате ли го  като специфично български инструмент?

    - Във вида, в който го познаваме ние, българите - да, разбира се. Но той е от едно голямо световно семейство, което може би се е оформило някъде на изток и чрез номадите преселници е достигнало до нашите земи. Има най-различни версии за произхода на кавала - някои казват, че е от Египет - там също има название кавал и подобен инструмент; други предполагат, че е от траките. Но това е толкова забулено в тайна, както и самото изкуство, което се прави на този инструмент.

    Известен сте като "кавалджията на планетата". Чувствате ли се българин?

    - Това определение не съм го измислил аз, но мога да кажа, че съм роден тук и всичко, което правя е българско. Питали са ме къде повече ценят моето изкуство - само в България хората разбират какво правя. Кавалът е инструмент за традиционна музика и само българската публика си дава сметка какво е това постижение. На запад харесват музиката и инструмента, но не знаят какъв път е извървян от началото до сега. Правя го, защото това е моята съдба, моето чувство; аз искам да работя в посока да се познава българското изкуство в чужбина. Това е моята цел - да общувам чрез българското изкуство. Виждам и как много българи емигранти от различни поколения идват и се отпускат в прегръдките на музиката, забравяйки ежбите, които пречат на българските емигранти да се обединят и да имат своя общност, както всички останали. Трябва някаква могъща философия, нещо много силно да ги обедини. Моята музика е само част от това голямо нещо. Зависи много от всички нас.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |