Въпросът не е само в един на пръв поглед безсмислен
спор за езика. Напротив, същината на конфликта е не езикова, а чисто политическа
и се състои в правото на признаване на легитимност и то не каква да е,
а легитимност на Историята. Защото исторически е доказана максимата,
че който владее миналото, той определя и бъдещето. Езиковият спор е само
следствие от по-глобален и многостранен конфликт изразен в стремеж за налагане
на различни политически воли и извличане на максимални дивиденти от тяхното
налагане независимо дали става дума за София или за Скопие.
Безспорно е, че “македонският език” е тип диалектен изказ на българската
книжовна норма, основан върху югозападни български говори. Това е ясно
за всеки що-годе грамотен филолог и от сериозна научна гледна точка тази
теза не търпи никаква критика.
От политическа гледна точка “македонският език” е друга институционализирана държавна норма на български говор, който е превърнат в официален език върху определено българско етногеографско пространство. Само че, предварително зададената теза на Скопие, че езикът в същината си е не-български, а оттам и извода, че населението, което го говори, също е не-българско, създава политическото поле, в което се намират основанията за конфликта, наречен “езиков спор”.
От своя страна България е заинтересована и принудена от само себе си да се противопостави на тази теза, за да запази собствената си идентичност и право върху Историята на трите й области, където за повече от 1300 години се е развил българският етнос със своето специфично общо историческо минало и език, а именно - в Мизия, Тракия и Македония.
Обаче нито България, нито Македония имат пълен монопол над Историята. Идеологията на малката и млада балканска държавица Македония е базирана на отрицанието на всичко българско, което се открива в “македонското”. Тази идеология обаче, не може да отговори на един фундаментален въпрос, а именно въпроса за етногенезиса на днешните македонци. Приемайки извода, че македонците са не-българи, автоматично се поставя питането какви са и откъде идват като феномен на съвременната политическа сцена. Оттук идва дилемата за скопските псевдоисторици. Недостигът на собствена вътрешно-държавна актуалност в настоящето, а евентуално и в бъдещето, ги кара да търсят такава в хилядолитията назад, връщайки се чак до Античността в съществувалата тогава за кратко държава на древните македони, за които пък научно е доказано, че отдавна са изчезнали от историческата сцена. И че днешните македонци нямат нищо общо с тях, нито езиково, нито антропологически, нито исторически. Дилемата на скопската “наука” е почти неразрешима, защото и държавите, които признават самостойността на “македонския език” са единодушни за неговата безспорна принадлежност към славянското езиково семейство, и по-конкретно към структурните особености на говорите и книжовния език в съвременна България.
Третият проблем за Скопие е непрекъснатият процес на модернизация и глобализация в световен мащаб, особено силно изразен в Европа и отчасти на Балканите. Съпътстващите модернизацията демокрация и плурализъм ще дадат публичност на скритите досега очевидни и неоспорими научни истини за произхода и езика на населението в Република Македония. Но трябва ли да бъдем прекалени оптимисти за последствията от това?
Тук именно (без някои наши “компетентни” среди да си дават сметка) се появява, бих го нарекъл, модерния македонизъм, базиран върху един безспорен факт, а именно: съществуването на независима и суверенна държава Македония (за този прагматичен политически македонизъм може да прочетете още в сп. “НИЕ”, бр. 6, 1997 - б.р.). Това вече не е сърбокомунистически антибългаризъм, а единствено възможната идеология на една млада държава. Модерният македонизъм може би дори ще признае българския етнически характер на Македония и българските възрожденци и революционери на ВМРО, родени в Македония. Но модерният македонизъм ще отнесе това признание към миналото, т. е. към периода до 1944 година. След този период прекъсването на Традицията в културно, политическо, икономическо, езиково отношение ще бъде експонирано като вече създало се различие в снагата на един народ.
Този македонизъм е модерен, защото той съдържа в себе си елементи на всекидневно видимата държава. Сам по себе си той крие много повече опасности от прекия антибългаризъм, защото е базиран на една полуистина: “Ние сме били едно, но днес сме нещо различно”. Положен като възможен, този тезис, превърнат в държавна идеология, има потенциал да се претвори в опасна за България истина.
България трябва своевременно да изгради адекватен механизъм за противодействие. Признала веднъж (и то първа) независимостта на Република Македония, България е длъжна да декларира, че признава и припознава нейния език, население и история като български. От това произтичат и всички отговорности на нашата държава към македонските граждани - наши кръвни братя от другата страна на Малашевската и Осоговската планина.
Само така може да се избегне капана, заложен ни от модерния македонизъм, в който има опасност да попаднем заради политическа незрелост, недоученост и квазикомпетентност на самозвани експерти. Само с припознаване на македонизма (на съвременната държава Македония), като исторически сложила се друга форма на българщината, можем да неутрализираме аргументите на Скопие. Задължително българската държава трябва да активизира и либерализира граничното преминаване. Задължително българската държава трябва да третира македонските граждани, пребиваващи в България, като български граждани при упражняване на всички техни права с изключение на политическите.
Жребият вече е хвърлен и сега ние сме на ход. Дано спечелим поне символната война, след като загубихме три на бойното поле. В противен случай не ни остава нищо друго освен да се наречем не Народа на Българите, а народа на безбъдниците.
Бележка на редакцията: Темата за съвременните превъплъщения на македонизма е изключително важна за настоящето и бъдещето на българската нация, поради което “НИЕ” със задоволство ще публикува и други мнения по този въпрос.
Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |