Преди повече от сто години бащата на модерното еврейско национално движение Теодор Херцел лансира на първия ционистки конгрес в Базел идеята за възстановяването на юдейската държава на територията на Палестина. Както той и неговите съмишленици, така и Давид Бен Гурион, който през 1948 я реализира на практика, виждат Израел като демократична и светска национална държава от европейски тип. Херцел искрено се е надявал, че създаването на Израел ще осигури най-после “нормален живот” на евреите, превръщайки ги в народ като всички останали и така ще реши проблема с антисемитизма.

    За петдесетгодишното си съществуване държавата Израел наистина има с какво да се гордее. Все още обаче мечтите на нейните създатели за ”нормален живот”, сигурност и признание от страна на световната общност, не са реализирани напълно. Както отбеляза наскоро в “Нюзуик” депутатът от еврейския Кнесет Йоси Бейлин, вместо да се окаже лекарство срещу антисемитизма, създаването на еврейската държава бе последвано от истински взрив на антиеврейски настроения в много страни, особено от Близкия изток. Все още редица държави не са признали официално Израел, а има и такива, които продължават да призовават за неговото унищожаване. Днес израелските евреи са в много по-голяма степен застрашени от прояви на омраза, отколкото тези, живеещи извън границите на еврейската държава. А дори най-големият съюзник на Израел - Съединените щати, все още не е признал Йерусалим за негова столица.

    Херцел и останалите създатели на ционисткото движение очевидно са подценявали силата на пробуждащият се арабски национализъм. Те наивно са вярвали, че арабите спокойно ще приемат връщането на евреите към техните “източни корени”. Всъщност еврейската колонизация на Палестина, наред с рухването на Османската империя, се оказаха двата най-важни фактора за подема на национализма в арабския свят. Така, още в началото на 40-те години за ционистките лидери става ясно, че раждането на израелската държава ще бъде съпроводено от проливането на твърде много кръв.

    Половинвековната история на модерен Израел бе белязана от четири големи войни (без да броим палестинската интифада и ливанския конфликт) срещу арабските му съседи. Наистина, някои смятат, че именно благодарение на извънредните обстоятелства, в които са били поставени, израелците са успели да постигнат онези наистина впечатляващи резултати в областта на индустрията (особено оръжейната), селското стопанство, медицината и високите технологии, но това не променя простия факт, че ционистката мечта - създаването на държава, където евреите да могат да живеят в мир и спокойствие, все още не е реализирана напълно. Освен това днешното израелско общество е твърде различно от онова, което са си представяли Херцел или дори Бен Гурион. Страната така и не успя да се превърне в национална държава от европейски тип. Неслучайно сегашното правителство на Нетаняху се подкрепя от странна мозайка от партии, обединяващи руски имигранти, традиционни ционисти, ултрарелигиозни фанатици или принадлежащи към работническата класа евреи сефарди, преселили се тук от съседните близкоизточни държави. Смайващите чужденците етнически, расови и културни различия между различните групи в петмилионната еврейска общност на Израел (а да не забравяме, че тук живеят и един милион израелски араби), карат мнозина да сравняват израелския обществен модел с този на Съединените щати, който както е известно е твърде различен от европейския. Какво всъщност обединява тъмнокожите етиопски юдеи с европеизираните “ашкенази”, близкоизточните евреи - сефарди, имигрантите от Русия и фундаменталистите, повечето от които са преселници от САЩ? Общата религия, възроденият от пепелищата иврит, общото усещане за несигурност и за едно откровено враждебно настроено обкръжение, или може би нещо съвсем друго? Както отбеляза наскоро депутатът от правителствения блок Ликуд Зеев Бегин: “За половинвековното си съществуване Израел съумя да постигне безпрецедентни икономически успехи и да се превърне в регионална суперсила, но опасността за неговото съществуване все още не е изчезнала. Някои от съседите ни подписаха мирни договори с нас, едва след като се убедиха че не могат да ни победят чрез война. Продължават обаче да ни заплашват Сирия и държави като Иран и Ирак, разполагащи с модерни и опасни оръжия”.

    Мнозина смятат, че през последните години, независимо от успешното развитие на мирния процес в Палестина и надеждите свързвани със споразумението от Осло, израело-арабският конфликт е придобил нови, при това твърде опасни, измерения. Ключова роля в антиеврейската съпротива в Палестина и Газа вече играят не арабските националисти, а непредсказуемите фанатици от Хамас и Ислямски джихад. От друга страна, в самото израелско общество нараства относителният дял на крайните еврейски фундаменталисти (смята се че към тях принадлежи 15 % от населението на Израел), чиито партии (като Шас например) участват и в правителството на Нетаняху. “Ние ставаме все повече - гордо заяви наскоро пред един американски журналист фундаменталистът Барух Гурфейн от кибуца Бетар на Западния бряг - все повече вярващи евреи идват в Израел, докато атеистите напускат страната”. Какъв ще бъде резултатът от този процес, стимул за който е и високата раждаемост в семействата на радикалните еврейски ортодокси, е трудно да се предвиди. Той обаче със сигурност няма да е от полза за определянето до 4 май 1999 г. (датата посочена в израело-палестинското споразумение от Осло) на окончателния статус на Палестинската държава и на Йерусалим.

    “Нашето общество като че ли е загубило чувство за ориентация - отбеляза известният израелски философ Давид Хартман - От една страна не може да не изпитваме гордост, че сме изградили собствен дом, че сме променили посоката на еврейската история и че евреите не са вече скитници без отечество. От друга обаче, сме свидетели на стигаща до парализа апатия в обществото, породена от очевидната умора от непрестанните вътрешни дрязги”. Следващите петдесет години ще трябва да докажат, че това състояние е само временно и че “последният колониален проект”, довел до създаването на Израел, все пак ще завърши успешно. Нещо, което неговият древен и упорит народ има шансове да постигне.

Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |