Ръстът на потенциалните заплахи се дължи преди всичко на фронталния сблъсък в региона на две характерни за света след рухването на комунизма тенденции - едната насочена към ревизирането на границите, установени след Втората световна война и другата, свързана с подема на ислямския фундаментализъм, който дестабилизира отвътре много режими в мюсюлманския свят.
В географски план средиземноморската “кризисна дъга” включва три основни зони на напрежение:

    Преди всичко Балканите, където последните събития в Косово, показват, че потенциалът за кървави войни, тероризъм и етнически чистки съвсем не е изчерпан. Тук сблъсъците ще продължат да бъдат не само етнически, но и между различни враждебни една на друга религии и култури. Към това следва да се прибави и подмолната дейност на регионалните сили като Гърция и Турция, които въпреки че претендират да са членки на Западната общност, отдавна следват крайно опасен курс към постигане на военно превъзходство една над друга, опитвайки се да ангажират в него и останалите балкански държави, както и големите сили, чиито интереси на Балканите се сблъскват твърде отдавна.

    На второ място, Близкият изток от Турция до Египет. Преминавайки през Сирия, Ливан, Ирак, Саудитска Арабия, Йордания и Судан, тук ислямистката зараза, породена от иранския фундаментализъм, провокира все по-сериозни проблеми. Показателно е, че дори след първите практически крачки към изграждането на палестинска държава в района, там се забелязват по-скоро признаци на тотална дестабилизация, отколкото на установяването на дълготраен мир. Поредната “иракска криза” бе само илюстрация за това.

    Накрая, Северна Африка. Тук Алжир преживява криза, която на практика вече е преминала в гражданска война и която напоследък придобива все повече международни измерения. Съществува реална възможност тя да се пренесе и от другата страна на Средиземно море и по-специално във Франция. И ако Мароко, управлявано с голямо умение и желязна ръка от крал Хасан II, все още успява да избегне ислямската опасност, това съвсем не е сигурно за страна като Тунис, притисната между Алжир и Либия и намираща се в незавидна ситуация.

    Особено обезспокояващ аспект на днешната ситуация обаче е фактът, че най-малко три от страните в региона, където съществува голямо политическо напрежение, се опитват да се снабдят с оръжия за масово унищожение, които могат да се окажат крайно опасни, дори и да не са съвсем съвършени.
През последните години стана ясно, че Алжир и Иран тихомълком полагат големи усилия за да влязат в клуба на ядрените сили. Под претекста, че развиват своите програми за мирни цели, тези две държави полека-лека се снабдяват с всички необходими технологии, технически средства и материали, необходими за изработването на атомни оръжия. Без съмнение днес те не са в състояние да заплашват с тях своите съседи, но с течение на времето това може да се промени. И след като и в двете страни фундаментализмът има много силни позиции, те биха могли да се превърнат в център на търговията с радиоактивни материали, или - нещо по-лошо, да снабдяват с ядрено оръжие различните терористични движения, които по време на студената война се подкрепяха от комунистическия блок.

    На свой ред Либия, макар и да отрича този факт, разполага с богата “колекция” от химически оръжия. Тя продължава да развива своята програма в ултрасекретните си заводи, които американците безуспешно се опитват да контролират чрез своите спътници. Мнозина смятат, че либийците са напреднали дотолкова, че да си навлекат ново внезапно американско въздушно нападение, целящо да разруши подземните заводи на полковник Кадафи, а може би и да ликвидира самия него. Във всеки случай целите преследвани от тези три държави не са съвсем ясни. Последиците от техните действия обаче за целия средиземноморски басейн, както и за прилежащите държави (сред които е и България) са достатъчно опасни, за да предизвикат дълбоко безпокойство и да подтикнат страните от Северното средиземноморие към адекватни ответни действия.
 
 

Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |