Роден в Манчестър през 1941 г. Уникален неуправляем талант. Неговата музика се върти някъде между британски фолк и рок (но уверявам те, няма нищообщо с фолк-рока), във всеки случай звукозаписните компании никога не са имали ясна представа като какъв да го продават. Въпреки че има забележителни приятели- Джими Пейдж, най-вече, който изключително много му помага през 70-те, Рой Харпър упорито настоява на антикомерсиалния си стил и никога не прогресира повече от това да бъде идол на шепапоклонници (пък нищо, че сред тях били и Лед Цепелин), които култово го следват. Той заслужава по-широка извастност- и заради експресивните му стихове, и заради брилянтното протоцепелинско музициране, и заради рядко привлекателната си харизматична личност.

    Младостта на Харпър е била мъчителна. Майка му умира при раждане и той е пратен при мащехата си, една Свидетелка на Йехова, изживяване, за което казва: “Това ме накара да полудея и ме изпълни с доживотна омраза към всякакви форми на религия”.

    На 15 години постъпва във военно училище, но там полудява и скоро попада в клиника за душевноболни, където го лекуват с електроконвулсивна терапия.

    Бяга от там и живее на улицата за известно време, докато не го вкарват в затвора за една година.
Такъв е личният опит, който оформя песните на Харпър- стоящ винаги на ръба, окрилен от собствената си несигурност, дълбоко разколебан в авторитетите, опиянен от свободата си, ожестояен срещу жестокостта и нехаещ за сабе си. Още през 60-те  Харпър си има репутация на железен хипар с безкомпромисен радикализъм и емоционална интензивност.

    Първият му албум The Sopphisticated Beggar е записан през 1966-та. Повечето от песните в него са в традиционния за това време протестен стил, измъчени репрезентации на безпомощното страдание, често подсилено от злоупотреба с психиатрични вещества. С експериментите в следващите си албуми, особено прекрасния Folkjokeopus'69, той вече е символ на британския ъндърграунд.

    Ако изключим HQ'75 и Whatever Happened To Jugula'85, които звучат по-твърдо, използва най-вече акустични китари. Обикновено свири с Джими Пейдж, по-рядко с останалите от Лед Цепелин, с Дейвид Гилмор от Пинк Флойд и Бил Бруфорд от Кинг Кримсън. Съвременните енциклопедии го помнят само с знаменитите му гост-музиканти. Данните за него са твърде оскъдни: “Бивш хипи, който толкова се е увлякъл в хипарския си начин на живот, че понастоящем е с разклатено здраве. Забележителнотопри него е, че е свирил с най-известните имена на своето време.”(Британска рок-енциклопедия 1982г.) Напълно забравен днес Рой Харпър живее повече в песните на учениците си от Лед Цепелин и Пинк Флойд, които го обожаваха. Малцина са си дали труда да се доберат до първоизвора, за който с чиста съвест мога да кажа, че в много отношения е още по-прекрасен.
 
 

    Албумът излезе на 20 април и в него освен Пейдж и Плант свирят Чарли Джонс- бас и Майкъл Лий- ударни. Вече станаха хитове Most High (чухме го на концерта в София), Shining In The Light и When The World Was Young. Макар те да са наистина най-добрите парчета в тавата, останалите никак не са за пренебрегване.

    На моралистите, които злословят, че те са провокирали израстването на цяло едно поколение, което има самоунищожението за начин на живот Джими Пейдж отговаря:   Моят доктор ми каза, че няма да навърша 35 и след като това се случи, започнах да живея сякаш на заем.” Може би това е най-точната характеристика за Walking Into Clarksdale- малко щастие на заем, което съдбата е забравила да отреже заедно с цялата епоха, в която света беше млад, а Лед Цепелин бяха негови бардове.

Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |