Месец май: Срещата на българските интелектуалци с техни колеги в Охрид бе широко разгласена като начало на размразяване на българо-македонските отношения. За същността на срещата и за специалната пресконференция на Македонския научен институт по този повод не бе споменато почти нищо. Същевременно печално известният с антинационалните си убеждения Красимир Кънев на цяла страница в "Демокрация" (13. 05. 1998 г.) ни убеждаваше, че на срещата е направена първа крачка към дебатиране на въпроси от взаимен интерес, но пак никой журналист не отрази факта, че гордиевият възел на българо-македонските отношения  (македонистките претенции спрямо българската история и население в Македония) по време на срещата е временно забравен, но не и разплетен. Само месец по-рано (вж. в. "Демокрация" и други от 11. 04. 1998 г.) някак без коментар и реакция от българска страна остана гафа на говорителя на македонското правителство Зоран Иванов, който се отрече от оповестеното от самия него ден по-рано съобщение за формиране на двустранна работна група, за напредък по езиковия спор и размразяване на българо-македонските отношения. Нещо повече, в публичното пространство така и не се намери място да се отговори на обвиненията в Политико-икономическия годишник за страните от Централна и Източна Европа на италиански политолози в Болоня за твърдението, че българо-македонските отношения са затруднени от 1992 г., "...тъй като България не признава  езиковата автономия, намеквайки по този начин за анексиране по отношение на Скопие" (24. 05. 98 г. в. "Стандарт"). Като за финал дойде сензационното разкритие на Ричард Холбрук за опасност от подялба на Македония между Албания и България (28. 05. 1998 г.).

    Месец юни: След като получи достоен отговор от премиера Иван Костов на въпросите си за българо-македонските отношения в Екип 4 на БНТ Татяна Ваксберг реши да покаже първо, че нищо не е схванала от пределно изчерпателния, ясен и лаконичен отговор на г-н Костов и второ да демонстрира "интелектуалните" си и "научни" способности в посредствена и манипулативна статия във в. "Капитал" ( 1-7. 06. 1998 г.). Правейки разлика между политически и исторически аргументи в езиковия спор, г-жа Ваксберг не забелязва два изключително важни факта. Първият е, че българската дипломация е водена не от исторически съображения, а от същите онези съвременни реалности, за които госпожата държи да бъдат резбрани, и вторият е, че следствие на историята е не българската превантивна, а македонската агресивна позиция, която съпътства езиковия спор, а именно - териториални и културни претенции към българското население в Пиринския край: "Македонисти искат автономия за Пиринско" (7. 6. 1998 в. "Стандарт"), "Скопие иска предаване на македонски по БНТ" (в. "Струма днес", 1. 7. 1998 г.), "Скопие търси македонско малцинство" (в. "Дума", 30. 6. 1998 г.), "Глигоров търси у нас 160 000 македонци" ("24 часа", 4. 7. 1998 г.). Междувременно тенденциозно или не, без всякакъв отзвук остана провъзгласяването на проф. д-р Ото Кронщайнер за доктор хонорис кауза на СУ "Св. Климент Охридски" за заслугите му в българското езикознание. Дори лекцията му за българо-македонския езиков спор в СУ не бе резгласена и дори бе подменена в последния момент с общо събрание на езиковедите. Антибългарската полемика в българо-македонския исторически и политически диалог за съжаление се подкрепи и от хора като Михаил Иванов (в. "Капитал", 15-27. 06. 1998 г.). Само ще напомня на господин екссъветника на президента Желев простичкия факт, че признаването на политическите и историческите реалности на 50-годишната македонска държава не са достатъчно основание да се приеме тезата за македонски малцинства, култура и история, надхвърлящи границите на бившата югорепублика.

    Атаката срещу българската позиция по българо-македонския езиков спор надхвърли платените агенти на Скопие, техните поръчители и псевдолибералните интелектуалци в България и отново се пое от отговорни европейски инстанции. На 12. 6. 1998 г.  в. "Труд" сензационно ни съобщи, че "Атлантизмът ни бил обвързан със Скопие". В интервю за Би Би Си директорът на Института за руски и източноевропейски изследвания към Питсбъргския университет Ронълд Линдъм предупреждава, че "...България ще засили шансовете си за членство в НАТО, ако покаже, че веднъж завинаги е приключила с Македонския въпрос". За разлика от апатичната и неориентирана българска дипломация македонската побърза да затвърди и вмени вината за двустранните проблеми на България. Само ден по-късно външният министър на Македония Благой Ханджийски констатира в македонския парламент, че "Отношенията с България са осакатени" (в. "Сега", 18. 06. 1998 г.), защото "...още чакаме покана от българската страна наша делегация да посети София..." Предупреждението на журналистка във в. "Континент" от 18. 06. 1998 г., че "Няма още дълго да ни чакат да изгладим отношенията с Македония" почти веднага се потвърди от позицията на единствената супер сила в света. "САЩ посредник в езиковия спор" - тази новина от 2. 7. 1998 г.  бе отразена от почти всички всекидневници в България и отново остана без реакция от българска страна. Едва седмица по-късно Асен Агов в интервю за Македонската телевизия уточни, че "ние с вас не сме изчерпали всички възможности сами да решим всички проблеми помежду си."
 
    Кои са изводите от отбелязаното до тук?

    Първият и най-съществен е, че се активират все повече и по-често чуждестранни дипломатически и обществени среди за по-бързо намиране на изход от кризата в българо-македонските отношения. Вторият е, че активността на Скопие и пасивността на София по ясното представяне на собствените позиции и готовността  за диалог формира европейската и международна позиция в наша вреда. Активността на европейската и средноазиатска дипломация за по-бързо възстановяване на "пътя на коприната" затормозява допълнително правилното решаване на проблема. Включването на външни, политически влиятелни страни, в българо-македонските проблеми недвусмислено показва макар засега и неявно натискът върху България за компромисно решаване на езиковия спор. По много признаци ситуацията наподобява на тази от началото на 1912 г. "Болният човек" на Европа, тогава - Османската империя, сега - Титова Югославия, отново е център на внимание и засилен геополитически интерес от страна на Великите сили. Тогава българската дипломация, притисната от руската, подписва на юнашко доверие договори със Сърбия и Гърция, поставящи под съмнение националните интереси и доктрината за държавно и духовно единение на българите в Мизия, Тракия и Македония. Сега под предлог, че неотложното отпушване на отношенията с Македония ще бъде пропускът на България към евро-атлантическите структури, Европа и Америка "нежно" ни тласкат към споразумение, което може би ще постави под въпрос териториалната цялост на България и сигурността на населението в Пиринския край. Ще повтори ли българската дипломация историческата грешка от 1912 г., решенията и действията й да са водени от външни, а не от национални интереси?

    Ясно е, че идва края на езиковия спор. Недвусмисленият намек от силните на деня, че търпението им се изчерпва, го потвърждава. От активността и поведението на българската дипломация оттук нататък ще зависи дали проблемите ще останат. Засега македонската дипломация ни показва блестящо как всяка среща с чужди дипломати може да се използува за лансиране и доказване правотата на собствената позиция по езиковия спор. От друга страна, направеният преглед на новините, отразяващи българо-македонските отношения, разкрива два печални факта. Невъзможността на българската дипломация засега да покаже и обясни на международната общественост причината за блокиране на отношенията ни с Македония и все по-натрапващото се мнение, че вината е наша. От друга страна, в медийното пространство не се отделя достатъчно място за защита на българката теза, а точно обратното - за нейното проблематизиране. А едно разединено и разколебано обществено мнение е най-прекият път до фаталния компромис, който не само ще остави нерешени проблемите с Македония, но и ще постави под въпрос националния суверенитет, духовно историческото ни наследство, а с това и бъдещето на българската нация и държава. Блокирайки за пореден път хода на преговорите, македонските управници изиграха блестящо хода си като прехвърлиха цялата вина върху нас. Вместо да реагираме светкавично и както подобава, ние дори се усъмнихме в правотата на аргументите си и предпочетохме да замълчим.
    Времето тече.
    Топката е в наши ръце и време за губене няма.

Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |