Буквално всяка историческа интерпретация на ХХ-ти век, дело на британски или американски автори, която съм срещал, се основава върху приемането на съвременния англо-саксонски културен модел за олицетворение и връх на “Западната” цивилизация. Всички тези хора виждат ясна нишка на приемственост от Гърция към Римската империя, от Рим към християнска Европа, от нея към Британската империя, оттам към Американската република и, накрая, от последната към днешната Американска глобална империя.
От гледната точка на латиноамериканския католик обаче, тази “нишка” е изглежда много по-различно - възходът на Британската империя например, е прекъсване на естественото развитие на Запада, поява на нещо ново, което за добро или зло, радикално се различава от западната традиция.
Не можем да си представим модерна Англия без Англиканската църква, в която Кралят замества Папата като духовен баща на нацията. Появата и е далеч по-драматично прекършване на християнското (католическото) единство, отколкото дори Реформацията. Защото протестантизмът ражда множество разклонения, които (поне на теория) биха могли да се върнат в лоното на католицизма. Англиканизмът обаче изгражда толкова здрав религиозно-политически блок, който не може да бъде разрушен без разпадането на самата Великобритания. Англия се оказа първата интегрална сила, опълчила се срещу дотогавашното развитие на западноевропейската цивилизация. Защото, след като средновековна (Западна) Европа бе, без съмнение, творение именно на Католическата църква
, появата на подобна конкурентна автономна власт ясно бележи края на продължителния исторически период, който спокойно бихме могли да определим като“Католицизацията на Запада”
И в този смисъл, англо-американската цивилизация въобще не може да се разглежда като естествено и неизбежно олицетворение или връх на Западната цивилизация, освен ако не приемем, че цивилизационната роля на Католическата църква е приключила още с изгрева на Британската империя. Подобно схващане, естествено, се отхвърля от онези, които бидейки фанатични католици, смятат, че тъкмо “католицизацията на Запада” е била
(и продължава да е) само прелюдия към “католицизацията на света”. За тях англо-американският “цивилизационен цикъл” съвсем не е връхната точка в реализацията на западните идеали, а по-скоро частен случай или дори отклонение от естествения път за западната цивилизация, който временно е прекъснат, но рано или късно ще бъде възстановен под знамето на католицизма. Разсъждаващите по този начин, могат да са прави или пък да бъркат, но самото им съществуване доказва, че претенциите за англо-саксонски връх на западната цивилизация не могат да се приемат за чиста монета.Очевидно е, че нашите очаквания за бъдещето формират, до голяма степен, и визията ни за миналото. Онези историци, които смятат, че тяхната наука действително е свободна от подобни внушения, демонстрират единствено своето невежество или, по-скоро, вярата си, че бъдещето се формира именно от лаици като тях.
Тези, които вярват, че англо-американският цивилизационен модел е единственото логично изражение на Западната цивилизация, защитават подобна позиция, защото са убедени, че всички други “изражения” на Запада са се провалили веднъж завинаги. А единствената реална база за подобна вяра е желанието за систематично ерозиране и разрушаване на всяка културна алтернатива срещу превръщането на англо-саксонския цивилизационен модел в глобален
(т.е. единствен).