че не върви в крак с времето и не желае да приеме “европейските ценности”, или дори директни нападки, че се стреми към ограничаване и дори потискане на човешките права.

Широкото разпространение на мнението, че тъкмо либералните сили отстояват човешките права, докато десните се стремят да ги ограничат, се дължи на няколко неща. От една страна съществуват понятийни неясноти още от времето на комунистическото управление, което се стремеше да отъждестви десницата с нацизма. Комунистите пожънаха известни успехи със своята пропаганда, но не биха могли да се мерят с понятийния хаос от времето на прехода, който придоби застрашителни размери. От друга страна, политическите фигури и сили, които се опитваха и продължават да полагат усилия със своя реализъм и здрав разум да коригират крайните забежки на ентусиазираните либерали, може би не успяха своевременно да намерят здрава теоретична основа за да обосноват своите възгледи. Нещо, което стоящите в центъра и вляво от него в политическото пространство получиха до голяма степен по наследство от напъхания в килера идеологически арсенал на близкото минало.

По-нататък френският мислител излага ново, различно от рационалисткото, разбиране за естествения закон, от който произтичат както правата, така и задълженията на човешките същества. Това определение съдържа два елемента: от една страна, естественият закон представлява “нормалния начин на функциониране” на нещата, свойственият начин, чрез който всички съществуващи в природата създания могат да постигнат в поведението си пълнотата на своя тип съществувание. От друга страна, естественият закон е неписан и бива познаван от човешкия разум не чрез рационално познание, а посредством наклонност. Всичко това означава, че хората естествено, по силата на своята природа, притежават практическото познание за естествения закон, което се състои в това да се върши добро и да се избягва злото. Оттук произтичат човешките задължения и човешките права.

По принцип, произтичайки от естествения закон, разбиран по начина изложен по-горе, правата на човека са неотчуждаеми. Тук обаче, се подчертава съществената разлика между притежаването на едно право и неговото упражняване. Например правото на живот е абсолютно неотчуждаемо, но един престъпник може справедливо да бъде осъден на смърт, понеже с извършването на своето престъпление той “се е лишил не точно от своето право на живот, а от възможността да претендира с основание за това право”. По същия начин упражняването на правото на сдружаване или правото на свободно изразяване, които също са неотчуждаеми, може да бъде ограничено в известна степен с оглед да не се застраши общото благо.