Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява творческата си сила, каквито и събития да обуславят движението му, той винаги се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Ние сме, може би, най-безисторичния народ днес, не само защото не придаваме исторически смисъл на съществуването си и не притежаваме чувство за историческата съдбовност на света, не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил, не само защото злобата задушава у нас всеки нов и животворен порив, но главно поради това, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. А онова, което определя облика на всеки национален организъм е тъкмо историческото съзнание за силите и възможностите на този организъм, който следва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува, потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е

Обречен на гибел

Никога народът ни не се е намирал в такава безпътица, дори когато е попадал под чуждо иго. Това не е случайно, не е от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот е главоломно устремен към тази криза на българското национално самосъзнание. И главната причина не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят народните съдбини. Ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, творческа традиция, без усещане за истинската структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в политическия ни живот се обяснява тъкмо с тази безисторичност, защото то се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиянски подвиг. Колкото и високо да е патриотичното чувство, то е без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от националния мит и реализацията му в света. Ако искаме най-сетне да разберем себе си, избавяйки се от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато заприличва на сбирщина – трябва преди всичко да решим, по кой път да тръгнем. С това самосъзнание ще започне съществуването ни като национален организъм, ще стартира и нашето възраждане.

По кой път? Поставяме този въпрос с такава решителност, защото досега нямаме истинска философия на българската история, а и защото на него най-често се гледа от чисто книжовно-педагогично гледище. Ако не искаме да бъдем само отпадък от днешния ракетен век, трябва да бъдем смели като никога и ясно да поставим проблема за българската участ. Това не е само политически, но и въпрос на цялото ни културно и национално битие. Важно е, преди всичко, да се знае, че не сме народ, който може да се отъждествява с който и да било друг, че представляваме нещо съвсем самостоятелно и особено. Колкото и близки да сме например до славянския свят, не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, както и с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българската нация. Затова нашият проблем се движи между Изтока и Запада.

Несъмнено в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за бъдещото ни развитие, защото не са органични, а наследени. Впрочем, славянството е една абстракция, категория на историософското мислене. Днес душата на Изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали Запада, всички тези сили на религиозната глъбина, националния романтизъм и живото богоносно слово, цялата славянска епопея са се превърнали в американски техницизъм

А Запада? Ту засягаме най-сложната страна на

Проблема за нашето самосъзнание

защото още от началото на политическото ни освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата и едва ли някога ще можем да се освободим от западния дух, особено от ония категории, в които той се е реализирал през класическата и романтична епоха.

Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да е нашата благодарност, трябва да се подчертае, че (подобно на първото влияние на русизма) и западното влияние е една от причините, задето до днес българският дух не може да стъпи на здрава почва и тръгне по своя истински път. Безспорно всеки народ започва с влияние и заимствания, но това става по начин съвършено различен от онзи, по който нашите интелигенти се втурнаха към западните градове за да се върнат в отечеството си по-груби и смешни отпреди. Истинският път на подражание и заимстване се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване и не приключва с усвояване и пригаждане на външни ефектно-помпозни форми.

По своята същност, българският дух представлява сложен синтез между западното и славянското начало. Но, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава ни един път – този към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и саможертва. Но този път може да има значение само с оглед реалните перспективи пред нацията, т.е ако бъде начертан и следван като неотменна програма на българския дух. Винаги, когато един народ встъпва в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческото си самоопределяне, и тъкмо в него следва да се търси израза на националната ни воля.

Необходимо е най-после този проблем да бъде поставен, а разрешаването му изисква творческите усилия на цялата ни интелигенция. Това може да открие нова епоха за нашия народ, давайки начало на новото му самоопределяне като духовна и политическа сила. В този смисъл сме изправени пред наистина исторически задачи, а българската героична епопея тепърва предстои.