Хегел го смята “световна историческа фигура”, Шопенхауер пък го определя просто като “божествен”. Въпреки това, днес древногръцкият философ Платон е известен по-скоро като “най-големия лъжец в световната литература”. И причина за това е фантастичният му разказ за древния остров Атлантида, тънещ в изобилие и невероятно богатство”, който в един прекрасен ден изчезнал в дълбините на океана.

Много поколение изследователи търсят

При това в най-различни точки на света – включително на балтийския остров Хелголанд, в Бахамския архипелаг, в Източна Прусия и дори в пустините на Монголия. Големият френски учен Жак Кусто се опита да ги открие на дъното на Средиземно море, а Ерих фон Деникен изпрати Атлантида в Космоса. Доскоро, за сериозната наука изчезналата под вълните древна цивилизация бе просто плод на фантазията на Платон. Днес обаче това мнение е сериозно разколебано и причината е появилото се наскоро фундаментално изследване на 33-годишния гео-археолог Еберхард Цангер, известен с откритията си в Кипър, Крит и Египет. Повечето му колеги обявиха книгата, изследваща легендата за Атлантида, за “гениална, вълнуваща и изключително правдоподобна”, а известният американски археолог Къртис Ранълс дори смята, че “тя ще окаже същото влияние върху академичните среди като откритията на Шлиман преди повече от век”

В нея Цангер показва къде следва да се търси Атлантида и, едновременно с това, слага край на мита за “майката на всички цивилизации”. Според него разказът на Платон е просто “силно деформиран спомен” за великата Троя, която, ако се вярва на Омир, през ХІІІ в.пр.н.е. става жертва на хитростта на Одисей и яростта на обсаждащите я 100 000 гръцки войни. В полза на тази хипотеза, Цангер посочва редица съвпадения между историята на Платон и поемите на Омир. Така, според единия морската мощ на атлантите се основавала на флот от “хиляда и двеста кораба”, докато другият твърди, че троянците имали 1185 кораба. Типичен за Атлантида бил силният “северен вятър”. Но описаните от Платон природни условия са характерни тъкмо за района на Дарданелите. В Атлантида имало два водни извора – топъл и студен. Също както и в Троя, според Омир. Атлантите познавали месинга. В античната епоха обаче, подобна сплав била позната единствено в района на Ердемит, на 80 км. от Троя. Платон определя размерите на централната част на атлантската столица на около пет стадия (900 м.). Абсолютно същите размери има дворцовият комплекс на древния малоазиатски център.

Платон твърди, че първият грък чул историята за Атлантида бил именитият му предшественик Солон (640-560 пр.н.е.), на който тя била разказана от египетски жрец в тогавашната столица на фараоните Саис. На свой ред, Цангер подчертава, че Солон, малко преди смъртта си, действително е посетил Египет. Той освен това бил добър приятел с прадядото на Платон, което обяснява как историята е стигнала до него. Освен това компютърният стилистичен анализ недвусмислено показва, че разказа на Платон за Атлантида много се отличава от другите произведения на великия философ, създавайки впечатлението, че той само възпроизвежда текст, принадлежащ на друг автор.

Едно от най-спорните места в легендата за потъналата пра-цивилизация е твърдението ще тя е съществувала “преди 9000 години”, потвърждение за което била датата, изписана на една от колоните на египетски храм в Саис, и видяна от Солон. Известно е, че няма никакви данни за съществуването на подобна развита цивилизация в каменната ера. Цангер обаче намира решението и на този проблем. Той посочва, че през онази епоха в Египет са ползвали едновременно един официален слънчев календар и два религиозни – лунни. И, ако върху храмовата колона в Саис датата е била съобразена с лунния календар (нещо напълно вероятно), това означава, че тя следва да се раздели на 12,7 за да открием истинското време на описваните събития. Така стигаме до 1207 г.пр.н.е., т.е. време, когато древните гърци действително са водили

Само че не с митичните атланти, а с напълно реалните троянци. Впрочем, египетската хроника, цитирана от Платон, крие още изненади. В нея например се съобщава, че след битката много гръцки градове пострадали от различни природни катастрофи, в резултат от което гърците загубили и много от достиженията на своята цивилизация. Самата Атлантида пострадала най-много и била напълно унищожена след катастрофално земетресение.

Така изброените катастрофи удивително точно съвпадат с реални събития от същия период (късно-бронзовата епоха). Микенската култура и нейните процъфтяващи центрове (Мидеа, Пилос, Микена и Тиринт) бива унищожена почти мигновено: през 1204 пр.н.е. могъщата крепост Тиринт е разтърсена от падземна стихия и погребана под огромна кална лавина. Почти едновременно избухва огромен пожар в Пилос, а Микена и Медея също стават жертва на пожари и земетресения. Страхотно наводнение залива Троя (или онова, което е останало от нея след войната с ахейците). Рухва обхващащата целия известен тогава цивилизован свят търговска система на Източното Средиземноморие. Към 1000 г.пр.н.е. някога могъщия ахейски свят, родил легендарни герои като Агамемнон, Одисей, Нестор и Ахил се превръща в развалини. И едва след проточилата се почти четири века “тъмна епоха” Омир поставя началото на нов подем на гръцката цивилизация. Поемите му впрочем, са написани с новата, създадена малко преди това азбука.

Разбира се, археологическата формула

изглежда прекалено смела. Във всеки случай хипотезата на Цангер дава повод за размисъл. Според него, когато почти 80-годишният Солон и съпровождащият го египетски жрец заедно се опитват да преведат надписа от колоната в Саис, гръцкият философ допуска сериозни “преводачески грешки” и в резултат от тях отнася в родината си силно изкривена картина на древните събития. Първата такава грешка е свързана с думата “остров”, защото съответния египетски йероглиф, както посочва и известният британски египтологог Рис Карпентър, означава освен “остров” също и “чуждите земи, разположени отвъд делтата на Нил” (към които спада и Троя). Следваща грешка е свързана с разположението на Атлантида “отвъд Стълбовете на Херакъл”. По времето на Солон под това име е известен Гибралтарския пролив и Платон, съвсем естествено, поставя своя “остров” в Атлантическия океан. Всъщност, по времето на ахейците, като “Стълбовете на Херакъл” са били известни повече Дарданелите, т.е. тъкмо района на древната Троя.

Размерите и

и до днес предизвикват спорове сред историците. Навремето Шлиман оценявал броя на жителите му на 100 хиляди. Когато обаче, през 1988, немският археолог Манфред Корфман от Тюбинген подновява разкопките, стига до извода, че става въпрос за “пиратска крепост” с население от 5 хиляди души. Въпреки това, повечето съвременни специалисти са единодушни, че омировата Троя е била ключов пункт в световната търговия през бронзовата епоха. Контролирайки достъпа до Черно море, градът натрупал огромни богатства, благодарение на данъка от всеки търговец, опитващ да се добере до там. Значителни суми постъпвали в хазната на Троя и благодарение на една важна метеорологична особеност. Заради почти постоянния северен вятър, древните мореплаватели можели да проникнат в Проливите само през определени периоди от пролетта и есента и то след доста опасни маневри (вероятно възможни само с помощта на местните троянски лоцмани). Предполага се, че останалото време, корабите им били принудени да ползват услугите на троянските пристанища и на самия град. Според археолога Михаел Зиблер тъкмо това е превърнало Троя в приказно богат търговски център. Впрочем, до този момент археолозите са проучили единствено дворцовия комплекс на древния град. Почти недокосната е равнината с площ от 20 кв.км., разположена под него. Между другото, Платон също изобразява Атлантида като междинен търговски пункт и център на корабоплаването в региона, “винаги пълен с кораби и търговци от цял свят”.

Съществуват и доста поразителни топографски прилики между митичната Атлантида и реално съществувалата Троя. Царският дворец на Атлантида бил разположен на хълм, а равнината отвъд него била обкръжена от гори и стигала чак до морето. Според Платон цялата равнита била прорязана от канали, рейдове и корабни докове. Равнина около Троя също е изрязана от канали. И, също както в описанието на Атлантида, троянците пробили крайбрежните скали на две места за да запълнят каналите с вода. Според Еберхард Цангер, тъкмо в тази равнина, под дебелия наносен слой могат да бъдат открити остатъците от гигантското пристанище на древния град. Впрочем, той посочва и

между описанието на Атлантида и района около Троя. Така, в Атлантида бил направен 30-метров пролом в скалите към морето. По данни на немския археолог Петер Форхамер, съществуващият пролом в крайбрежните скали, недалеч от Троя, има приблизително същите размери. Според Платон, основният канал, свързващ царската крепост с морето бил дълъг “30 стадия”. Разстоянието от залива до дворцовия хълм в Троя е същото. Накрая, Платон твърди, че жителите на Атлантида пробили в скалите дълбоки пещери, които после залели с вода, превръщайки ги “в докове за корабите”. Още Шлиман открива подобни каменни пещери около Троя. Тъкмо те, впрочем, могат да послужат и за практическа проверка на хипотезата на Цангер. Защото каналите на Атлантида са били достъпни за кораби, т.е. би трябвало да са дълбоки поне 10-20, дори 30 м. Ако и каналите открити около Троя притажават сходна дълбочина, нещата окончателно си идват на мястото. Цангер от доста време настоява за подобна “проверка”, но разходите по нея силно затрудняват провеждането и.

Така или иначе, тази проверка все пак е необходима. Защото доказателствата, събрани в книгата на младия археолог са повече от убедителни. Според британския му колега от Кембридж Снодграс, “версията на Цангер е толкова добре обоснована, че открива огромно поле за работа на специалисти от най-различни научни сфери”. Ако тя бъде потвърдена, човечеството вероятно ще се лиши от още една легенда, но, за сметка на това, ще се сдобие с още едно голямо откритие.