През 1989 България се отърси от един фалшив национален идеал - “прострояването на социализма и комунизма”, с който се отъждествява почти половин век от нашата история. Еуфорията от това историческо събитие бе гигантска, емоциите – красиви, а настроенията и нагласата за бъдещето – мултиоптимистични. Ако бяхме успели да уловим силата на енергията си в онзи момент, щяхме да постигнем чудеса. Вместо това, стигнахме до сегашната жалка ситуация.

Беше сътворена “кръгла маса”, на която “комунисти” и “демократи” си разпределиха властта. А за да затвърдят сделката, се постараха да разделят и нацията, насаждайки в обществото омраза, непримиримост и партизанщина. В условията на именно такова разделение бе свикано Велико народно събрание, бе приета Конституция, със закон бяха отворени досиетата на бившата Държавна сигурност (преди това обаче, без закон, бяха унищожени най-интересните между тях), изобщо бе начертан пътят, по който стигнахме дотук… до “кривата круша”. Като че ли, всеки, който влизаше в политиката, а и в бизнеса, бе гушнал под мишница “Капиталът” на Маркс. Постановката, че “битието определя съзнанието” продължи с двойна сила да се използва за оправдание на невежеството, необразоваността, безотговорността, жестокостта и ред други качества, генетично неприсъщи на българина. Зад черните очила и зиме, и лете, крием комплексите и гузните си съвести. Недостигът, или просто липсата на вътрешен интелект и красота, ни кара да фамилиарничим, липсата на ценностни устои и незачитането на човешката личност, кара “куцо и сакато” да се обръща към другия на “ти”, обяснявайки го с някакво си желание за близост. Духовни и нравствени лилипути демонстрират такъв неудържим стремеж към богатство и власт, на който биха завидели и Международния валутен фонд и Световната банка. Абсурди!

Каква е алтернативата?

Националноотговорна политика, която да се превърне и в национално отговорен живот – дело на всички нас, съставляващи тази стара но все още способна за велики дела българска нация. Доказателствата за това са назад във времето, в историята и, ако сега успеем да ги проектираме в настоящето, те ще ни чакат с разтворени обятия там, в бъдещето. Тази национално отговорна политика и този националноотговорен живот могат да се осъществят само от националноотговорни хора, обрекли се в любов към своята Родина. Но за да я обичаме, трябва и да я познаваме. И тъкмо тук е основният ни проблем. Защото всъщност не познаваме собствената си Родина. Много външни и вътрешни фактори и идеологеми са препускали из историята ни, превръщайки я в сито, от което истината изтича като ситен пясък. И сега трябва, зрънце по зрънце, да я събираме за да възстановим този уникален “пъзел”, наречен България.

“Имало едно време едно царство. След дълго очакване, в царското семейство се родил наследник. За зла участ царицата умряла при раждането. Царят се оженил втори път. Мащехата обаче, решила да погуби детето, за да освободи трона за бъдещия си син. Но не могла сама да направи това, затова сложила бебето в една кошница и го пуснала в голяма и бурна река. Далеч от царството я намерили добри хора и се погрижили за детето, без да знаят, че това е царския син. Той самият не го знаел и като пораснал голям и здрав момък се занимавал все с обикновени, житейски неща”.

Дали се е намерил някой, който да му разкрие истината – не знам. Но си мисля, че приказката за царския син и съдбата на българския етнос много си приличат. От това, дали знаем, кои сме в действителност, зависят и целите, които ще преследваме. Това е и фундаментът за формулиране на националния идеал, който да определя облика на България през следващите десетилетия.

През 1981 чествахме 1300 години Българска държава. Сега, само двадесет години по-късно, се оказва, че трябва да се върнем още два или три пъти по толкова назад във времето за да съзнам началото, поставено от нашите предци. Докато други племена и народи, несъществуващи вече на историческата карта, са си служили с камъка и десетопръстната “система”, дедите ни са имали своя руническа писменост, култура, стабилна социална организация, строили са величави градове, разполагали са с календар, ненадминат до днес по точност. Дали съзнаваме, че това е фундамент, за който други биха дали мило и драго, за да го притежават?

Казват, че сме хуни, тюрки, славяни, а ние си имаме

което никой друг език не може да произнесе правилно. А коренът “бълг” е свързан с понятия като светлина, мъдрост и царска власт. И не е ли това отправна точка за настоящето и бъдещето ни. Старият свят и Византия са наричали държавата ни, създадена от Авитохол и просъществувала до смъртта на Кубрат, “Старата Велика България”. В историята няма сведения византийците да са окичвали други народи и държави с подобно определение.

После Батбаяновите българи приемат юдаизма, Котраговите българи от Волжка България – исляма, наследниците на Аспарух и Куберовите българи, заселили Македония стават православни християни, а българите на Алцек на Апенините – католици. Чудно ли е тогава, че народът ни е до такава степен етнически и религиозно толерантен?

Разположена между Византийската и Франкската, Българската империя с оригиналното си държавно устройство, с “конституция”, съдържаща един, единствен закон: “Аз имам чест и достойнство”, със символична данъчна система – делва мед и една животинска кожа годишно, е била притегателна сила и пример за много народи, в това число и за славяните.

Достатъчни ли са тези факти за да се влюбим отново в нашата Родина? Достатъчни ли са за да преоткрием таланта вътре в себе си? Достатъчни ли са за да се отървем от комплексите и да си повярваме? Достатъчни ли са за да възвърнем честта и достойнството си? Достатъчни ли са за единението на нацията? Защото това е основата за следващите стъпки към просперитета на България.

Да, за мен са достатъчни.