“Не обичам да говоря за себе си с високопарен тон” – заяви Боб Дилън преди няколко години – смятам се по-скоро за трагикомична фигура”. Легендарният символ на американския фолк-рок очевидно казва истината. Още през 1969, с албума “Nashville Skyline”, той шокира милионите си почитатели, отказвайки се от дотогавашния имидж на фолк-месия и възприемайки амплоато на типичен бруклински шоумен. В току що появилият се (включително и у нас) негов 43-ти поред албум “Love and Theft” (“Любов и кражба”), Боб като че ли се опитва да постигне обратното – да превърне обикновеното шоу в класика, носеща запазената и все още впечатляваща феновете марка “Дилън”.

“Love and Theft” съчетава по странен начин почти всички стилове в американската поп-музика, включително и толкова типичните за неговия създател психоделични мутации на традиционния блус. Наред с него обаче, тук може да се открият и фолк-балади, и кънтри, и рагтайм и мюзикъл и, разбира се, рокабили. На 60-годишна възраст Дилън изглежда изповядва същите идеи, както и на двайсет. Той все още е убеден, че

макар и да изразява песимизма си по различен начин. Днес мрачните му пророчества за скорошен Апокалипсис и сърцераздирателните истории за рухналите илюзии и изгубената любов са поднесени с далеч повече ирония и вяра в бъдещето.

Албумът “Love and Theft” е посветен на Америка на стриптийз-клубовете и старомодните барове, на евтините закусвални и кръчмите, където сервират единствено уиски-менте, на хората, избягващи светлината и на дребните мошеници, опитващи се омотаят случайно попадналият в големия град провинциалист. Това е едновременно и автобиография на самия Боб, и ексцентрична, съставена от произволно подбрани елементи, история на “неговата” Америка. Освободен от ограниченията, самоуверен и перфектен, в дванайсетте парчета от албума Дилън звучи като престарял и леко пийнал чернокож певец на блус от някое нощно заведение в Мемфис или Ню Орлеънс. В същото време това е и своеобразен насмешлив поглед към темите в някои от най-нашумелите му предишни албуми – като “John Wesley Harding”, “The Basement Tapes” или “Blood on the Tracks” например.

До голяма степен “Love and Theft” следва линията, заложена в предишния диск на Боб “Time Out of Mind” (1997), своеобразен и малко шокиращ вариант на хитовият албум от края на 60-те “Другата страна на Боб Дилън”. Той обаче, в много отношение, е дори още по-рискован, освободен и странен от него. И е пълен с безброй изненади за феновете. В крайна сметка, Дилън е сред малцината избрани в рок-музиката, извоювали си правото да бъдат такива, каквито си искат. Което впрочем обяснява и странният, макар и много вълнуващ, саунд на последния му албум.

Така, парчето “Moonligt” звучи, сякаш е записано в някой парижки мюзикхол през 30-те години. На свой ред “Cry a While” и сърцераздирателната балада “Mississippi” са типичен черен блус, “Summer Days” е издържана в любимия на Боб стил “рокабили”, a жизнерадостния хит “Floater” следва добрата стара традиция на американската кънтри-музика. Великолепното изпълнение на изпълнената с невероятно напрежение и вътрешна емоция песен “Floater” пък ни връща почти трийсет години назад към страхотния хит на Дилън от онова време “Down on the Flood”.

за рухнали илюзии и разбити сърца (“Hight Water”) се редуват с романтични, изпълнени с надежда, обещания за нова любов(“Bye and Bye”), еднакво майсторски сътворени и интерпретирани от гениалния рок-поет на Америка.

А вероятно най-голямото постижение в последния му албум “Love and Theft” e, че в него Дилън успява да накара миналото да “звучи” също толкова странно, вълнуващо и пленително, колкото обикновено ни изглежда бъдещето. Може би, защото, както твърди самият той в “Bye and Bye”: “Бъдещето за мен е вече нещо, принадлежащо на миналото”.