Когато преди години у нас започнаха да се установяват правилата на демокрацията, и набюдатели, и политици масово прогнозираха, че след първите избирателни кампании в България трайно ще се наложи като доминиращо лявото управление. Времето обаче не оправда тези очаквания. След изборите за Велико Народно събрание през 1990, единствено победата на Жан Виденов в края на 1994 доведе ляво правителство на “Дондуков” 1. Неговият провал върна във властта дясното мнозинство, но най странното е, че въпреки четирите години на тежки реформи, които изцедиха и последните капки търпение на българските избиратели, парламентарната кампания през юни тази година се оказа

Спечелилото сърцата на избирателите новосформирано движение НДСВ все още трудно може да се квалифицира като “ляво” или “дясно”, но, във всеки случай, прави впечатление очевидното желание на лидерите му да се самоопределят като “десни” държавници, Въпреки че дойдоха на власт с имиджа на алтернатива тъкмо на едно (уж) дясно управление.

Богатият световен опит показва, при това достатъчно категорично, че след тежко дясно управление, изпълнено с реформи и налагането на рестриктивен икономически режим,почти задължително на власт идват “по-социалномислещи” леви партии. За пореден път България не само опроверга световните правила, но показа и, че след дванадесет години демократичен опит,

разделението между “ляво” и “дясно” продълава да е лишено от всякакъв смисъл в поведението на родните политици.

Впрочем, българският избирател също упорито отказва да се съобрази със смисъла на политическата скала. А политиците ни явно намират електоралното му неведение прекалено удобно за безразборните си задкулисни машинации и нямат особени мотиви за да положат усилия и го преодолеят.

Всичко това обяснява факта, че, от една страна, “дясното” управление на Костов беше заменено от едно, също самоопределящо се като “дясно”, новоизлюпено движение, а от друга стана пък, самоидентифициращото се като “дясно” Национална движение “Симеон ІІ”, спечели изборите с леви обещания и назначи двама души от левицата за вицепремиер и министър в правителството си.

Като всяко чудо обаче и на българското най-сетне трябва да му дойде краят. По всичко личи, че започващата президентска кампания ще се превърне в сериозен опит след сочния пролетен миш-маш, да се постави ясно разделение между защитниците на левите и десните политически модели. Ако опитът се увенчае с успех, това със сигурност ще се отрази и върху електоралната компетентност. По време на следващите кампании българинът вече ще е наясно, че когато гласува за монархическо движение с християндемократически претенции не бива да очаква от него да му вдига доходите чрез намаляване на цените, за сметка на държавния бюджет. Българският избирател ще знае още, че когато иска да изпразни държавната хазна, за да напълни собствения си джоб, ще трябва да избере в управлението не бивши банкери и икономически мениджъри, а повечко политолози, академични преподаватели и обикновени мечтатели.

обаче, неизбежно е свързано с предшестваща го дълбока криза на досегашните прото-партийни формирования, деформиращи политическата система на страната ни вече дванадесет години. След завладялата лявото пространство дългогодишна политическа безпомощност, сега разтърсваща криза заплашва и всички десни формации у нас. Причините за това са много и за съжаление малко от сегашните лидери работят с ясното съзнание, че те трябва да бъдат премахнати.

И все пак, основният проблем на българските партии, след 1989 е, че всички те, независимо дали се самоопределят като “леви”, “десни” или “центристки”, неизменно остават идеологически и политически кухи формирования, без ясна управленска и държавническа концепция. В почти всички случаи това са безпринципни и безсъдържателни полуолигархични формирования, създадени и целящи единствено да легализират властта на лидерите си.

Тези, на практика фалшиви, партийни организации се оказаха абсолютно неспособни както да провеждат принципна и последователна управленска програма (пример за което са всички правителства преди Виденов и Костов), така и да произвеждат обществена легитимност за конкретен политически курс на управление (доказателство е провалът на кабинетите на БСП и ОДС).

В демократичната практика тези две функции са основни за всички политически партии. И след като българските партии не могат да изпълняват функциите си, логично и неизбежно бе да настъпи кризата, в която днес се намират всички те.

А тъй като в момента държавата ни се намира в цикъл на дясно управление,

изглежда далеч по-важна и решаваща за оздравяването на политическата ни система, отколкото хроничното заболяване на левите формации.

Всъщност в този случай е безмислено да говорим за криза в цели, програми и ценности, защото на практика те липсват и именно в това се състои и диагнозата на заболяването. Може да звучи малко пресилено, но в края на краищата не съществува никакво ясно концептуално различие между отделните десни формации, освен различният кръг от лидери, които техните формации трябва да легитимират във властта. Всички останали разграничения са само плод на ораторско майсторство и имиджмейкърски трикове. Очевидно е обаче, че това състояние не може да продължи още дълго. Най-малкото заради появата на Симеон Сакскобургготски и неговото движение НДСВ.

Всъщност Симеон Втори и непартийната му формация, по някаква много изтънчена ирония на съдбата, олицетворяват същността на досегашния български политически модел, в неговата най-откровенна голота. Сакскобургготски дойде в България и създаде нещо като политическа организация с единствената цел да влезе във властта и получи обществена легитимност като държавник. Точно както и повечето от останалите български лидери. Той обаче не прикрива амбициите си зад партийни идеологии и икономически програми. Той прави откровено и със завидно самочувствие всичко онова, което предшествениците му смееха да правят само под дебелата партийна и идеологичесак пелена. Съществуването на НДСВ и идването на Симеон Сакскобургготски на власт по перфектен начин олицетворяват

Много са причините, поради които можем да предполагаме, че кризата в дясното пространсто ще се развива успоредно на процесите в синята партия. Най-малкото защото тя все още е най-голямата дясна политическа формация у нас. Конференцията, която лидерите на СДС вече насрочиха за 16-ти и 17-ти февруари, със сигурност ще доведе до окончателен разрив между “концептуалистите” и “клиентелистите” в партията. Въпросът обаче е, кой ще надделее. Ако надделеят първите, победата им ще катализира оздравителните процеси във цялото дясно пространство. Това разбира се не означава, че СДС трябва непременно да се превърне отново във водеща дясна сила. На последните избори коалицията “ВМРО-Гергьовден” даде определени заявки за амбициите си в това отношение, да не говорим за вече декларираното намерение на Царското движение да се трансформира в дясна партия. Все пак, ако властта в бившата управляваща партия бъде превзета от “конформистите” и “клиентелистите”, тогава процесите в цялото дясно пространство ще залинеят и ще се забавят сериозно.

За съжаление засега няма друга дясна формация, която да е способна на такъв дълбок политически катарзис в резултат на който да катализира оздравяването на цялото дясно политическо пространство. Малко или повече, развитието на всички останали формации все още е свързано с жизнеността на синия съюз. Макар че нещата могат и да се променят. Другите потенциални претенденти за лидерство в дясното пространство обаче, ще трябва много сериозно да анализират горчивия опит на сините, не просто за да могат реално да мислят за властта, но и за да не се наложи и на тях един ден да минават през синята Голгота.