В началото на октомври стана ясно, че втората от двете основни политически битки, заложени в изборния календар на България за тази година, няма да се състои. Симеон Сакскобургготски обяви, че подкрепя кандидатурата на Петър Стоянов за нов президентски манадт и с това крайният изход от вота през ноември бе предрешен. Въпреки донкихотовската саможертва на “червения” лидер Първанов и напъните на още четирима бивши политици отново да станат настоящи, включвайки се в президентската надпревара, изборната интирга очевидно се загуби. Стигна се дори до там, фаворитът Петър Стоянов да убеждава журналистите, че предстои сериозна борба и победата му не е “вързана в кърпа”.

Решението на Сакскобургготски да подкрепи Стоянов не дойде лесно, но е повече от логично. Ако НДСВ имаше свой кандидат, той или щеше да загуби от Стоянов или в най-добрия случай можеше да надделее с минимална преднина. За бившия монарх и

Откакто се върна в България той недвусмислено показва, че иска да бъде обединител и изразител на целокупната народна воля, стоящ над партиите. Така че победа в президентските избори с няколко процента преднина автоматично щеше да увреди непоправимо публичния му образ. Да не говорим, че в случай на минимална загуба Стоянов вероятно би станал естествен лидер на СДС, реанимирайки “синята” партия, която сега бере душа. Разбира се не бива да се пренебрегва и външнополитическия стимул (или натиск?), който тласкаше премиера към подкрепа за сегашния държавен глава. Като “лице” на държавата в продължение на пет години Стоянов демонстрира, че е сигурен партньор на САЩ и Западна Европа, а богатите държави не обичат изненадите в политиката.

Отказът от собствена президентска кандидатура хармонира и с политическият стил на Симеон Втори. Той предпочита да избягва кръвопролитните битки и следва заветите на древните мъдреци, според които ако някой противник е твърде сериозен, по-добре е да се съюзиш с него, отколкото да го атакуваш. Казано накратко – бившият монарх имаше известни шансове да спечели битката със Стоянов, но така щеше да загуби войната за народното доверие в дългосрочен план.

С позицията си спрямо президентския вот премиерът продължава своята последователна политика за неглижиране и маргинализиране на главните политически партии в България. След като веднъж ги би на 17 юни, той премина към тактиката на приласкаването, която несъмнено е неговата стихия. БСП бе привлечена във властта без сама да усети и без възможност да откаже, СДС се съпротивлявяше яростно, но сега изведнъж се оказа в коалиция със Симеон за президентските избори. Лидерите на двете доскорошни основни политически сили в България вече разбират, че царската прегръдка е може би по-опасна от царските удари, но ако я отблъснат рискуват да изпаднат в още по-губеща позиция. С решението си от началото на октомври премиерът затваря политическата примка около партиите, но вероятно е достатъчно благоразумен, за да не я стяга докрай.

На практика политическите борби в България затихват. Това не означава край на политическото начало в обществения живот, но оттук нататък основният политик ще бъде само един. Сега важното е, дали Симеон ще се задоволи с ролята на диригент, или при първите фалшиви звуци ще се изнерви и ще опита да влезе в ролята на човекът-оркестър. Второто ще бъде груба грешка, която той едва ли ще допусне.

Политическият триумф обаче не е достатъчен за успеха на проекта “Симеон Втори”. Сега бившият монарх се изправя лице в лице с грандиозната задача, наречена държавно управление. Изтича времето, в което царствената особа може да хипнотизира избирателите със сантименталния мотив за голямата лична жертва, която прави в името на България. От тук нататък българите ще интересуват не от смисъла на тази саможертва, а от нейните резултати. Тяхното проявление не може да бъде политическо. То може да се материализира само във вид на по-високи доходи и нарастващо чувство за сигурност. Ако до няколко месеца управленската стратегия на Сакскобургготски не се увенчае с малки, но осезаеми успехи, това ще доведе до силни съмнения в неговите държавнически способности и ще върне политическите дебати в дневния ред на българското общество. Тогава бившият монарх отново ще се окаже на стартовата позиция, на която бе през пролетта. Важна ще бъде и медийната стратегия на властта, защото понякога липсата на успехи може да не се набива на очи при условие, че вестниците, радиата и телевизиите са благосклонни към правителството. Тяхното търпение може обаче да се изчерпа ако информацията, която получават, е все така оскъдна, ако продължават да ги държат на разстояние или ако съгледат още някой Лучано да се лута в коридорите на властта в търсене на несъществуващата си диплома за висше образование.

на третите поред преки президентски избори поражда и много въпросителни около ролята на тази институция в българската политическа система. На вотовете през 1991 и 1996 крайният резултат можеше да се предскаже с известна точност, но интригата в надпреварата се запазваше. Тогава имаше сблъсък на два управленски проекта, на две почти равностойни откъм подкрепа визии за бъдещето на България. Сега нещата са коренно различни. Зад кандидатурата на Петър Стоянов застанаха политическите сили, които на скорошните парламентарни избори спечелиха общо около три четвърти от гласовете на избирателите. Това означава, че държавният глава ще бъде излъчен с един предварителен консенсус, макар и частичен.

В Конституцията е заложено противоречие между прекия избор на президент и неговите малки правомощия. То може да продължи да съществува още дълго, но може и да бъде разрешено по два начина. Първият минава през конституционна промяна, която да превърне изборът на държавен глава в прерогатив на парламента. Другият вариант е правомощията на президента да се разширят и България да се превърне в полупрезидентска република. Понеже в чисто юридически план сега няма условия за промяна на президентския статут, споменът на държавен глава в прерогатив на парламента. Другият вариант е правомощията на президента да се разширят и България да се превърне в полуппарламентарното пространство. Такъв тип излъчване на държавния глава е в хармония с неговата неособено голяма власт.

Вероятно по-дългосрочният план на бившия монарх предвижда на изборите след пет години президентската институция вече да бъде с по-големи правомощия и така да стане естествен политически пристан за него. Така би се избегнало не само юридическото противоречие между пряк избор и малка власт, но и сегашната фактическа двусмисленост в управленския връх, при която най-влиятелният човек в страната не е и формален държавен глава.

При всички случаи в следващите години ще наблюдаваме още един интересен цикъл в

Държавният глава ще бъде избран с подкрепата на водещата сила в Народното събрание, но без да произхожда от нея. Стоянов ще бъде сравнително свободен в действията си, защото няма да може да се бори за нов мандат и следователно не се нуждае от бъдещата подкрепа на НДСВ. Поради това синхронът между парламент и президент ще бъде по-малък, отколкото при предишната легислатура, когато държавният глава произхождаше от управляващото мнозинство. Но ако иска да остане фактор във вътрешнополитически живот на страната и след 2007, Стоянов трябва да се съобрази с факта, че силният човек в България все още е Симеон Сакскобургготски и без височайшото му благоволение дори и един бивш успешен президент може да изпадне в политическото небитие.