Отвъд мита за цивилизационния сблъсък

Америка е притисната между забавянето, породено от невъзможността да използва цялата си мощ, и липсата на време заради взривоопасната ситуация в ислямския свят

Добри БОЖИЛОВ

Високата ефективност на нанасяните удари и шоковият ефект от жертвите сред цивилното население съвсем не са основните характеристики на съвременния тероризъм. Всъщност, онова, което му придава истински смисъл, е възможността, с течение на времето да мутира в друга, по-приемлива за света, форма на борба. Така, само допреди няколко години Ясер Арафат беше терорист, днес е носител на Нобелова награда за мир и признат лидер на Палестинската автономия. Активистите на ИРА пък бяха официално приети от британските власти за страна в северноирландския конфликт. Към това се стремят днес и баски, и корсиканци. Разбира се, всички те все още са си бандити в очите на съответните правителства. Но обществото вече е свикнало с техния тероризъм и дори не го възприема точно като такъв. Той се превръща в нещо като част от живота и постепенно отвращението към него се заменя с отегчениe докато накрая (ако терористите междувременно нe бъдат разгромени, а продължат да действат достатъчно дълго) те се признават за страна във военни действия и като такива биват поканени на масата за преговори. Тоест, тяхната война се легализира.

Нерядко,

Този механизъм

успешно се използва и от великите сили за налагане волята им над малките държави. Тайно се подкрепя някаква отцепническа организация, макар че официално действията и биват заклеймени, пречи се на съответното правителство да потуши терористичните действия в зародиш, накрая се пращат “умиротворители” уж за да посредничат в решаването на конфликта, а на практика – за да легитимират терористите. Съвсем наскоро подобен сценарий бе реализиран успешно в съседна Македония. Само че не винаги нещата стават според сценария. Причината е, че нерядко терористичните движения се съюзяват или попадат под контрола на други периферни сили и престават да се съобразяват с интересите на големите играчи. Пример е днешната палестинска интифада, подкрепяна от близкоизточните нефтени държави или пък албанската експанзия на Балканите, вече финансирана предимно от наркомафията. Така се стига до изключително рисковата ситуация, при която събитията излизат изпод контрола на иницииралата ги сила, принудена да ги следва и се съобразява с тях. Точно такава е ситуацията, пред която са изправени днес Съединените щати в Афганистан.

Ако Америка не съумее да осъществи бърз и решителен удар, налагайки веднага след него мир, рискува да изпадне в ситуация, когато ще и се наложи да води истинска и то продължителна война. Което, по принцип, е неприемливо за нея. В Афганистан, вероятността от подобно развитие е много по-голяма, отколкото бе в Сърбия през 1999 например. Защото, за разлика от сърбите, афганците почти нямат какво да губят. От десетилетия те не правят друго, освен да воюват, а младото поколение в тази страна просто не знае, какво е мир. На всичкото отгоре практикуват тъкмо онзи тип война, който открай време се е превърнал в кошмар за големите военни сили – партизанският. Във военната история все още няма рецепта за бързото му преодоляване. Безсилни пред партизанската война се оказват и Наполеон, и Хитлер в Русия, и американците във Виетнам, и руснаците в същия този Афганистан.

За САЩ и демократичния свят обаче, дори и няколко месеца война вече носят прекалено голям риск. Не от военна гледна точка, разбира се. Собствените им нации ще ги принудят да спрат в момента, в който започнат да забравят загиналите под небостъргачите. Ако пък Западът опита да компенсира свиването на вътрешната подкрепа за войната с ескалация на военните действия в региона, нещата съвсем ще се влошат. Напук на разпространеното схващане, че талибаните управляват Афганистан, опирайки се единствено на силата, истината е, че те управляват преди всичко чрез вярата, фанатизирайки масите до крайност. От друга страна, оръжието с което разполагат и което могат да си доставят (най-вече със средствата от наркотрафика) е достатъчно за да воюват поне още 20 години. Притежават и достатъчно човешки ресурс, за който животът няма особена стойност (по време на руската окупация като "камикадзе” бяха използвани дори 4-5 годишни деца!). Накрая, да не забравяме и крайно неблагоприятният климат. Афганската зима, до чието настъпване остава твърде малко време, нерядко е по-жестока дори от онази, която навремето спря германскака армия в предградията на Москва. Ако тя настъпи преди края на американската операция, последната ще се проточи поне още няколко месеца.

Тоест, от чисто военна гледна точка, налице са достатъчно фактори за трансформирането на “хирургическата наказателна акция” в

Опасна и дълга война

Но освен военните, има и ред други фактори, допълнително влошаващи ситуацията. На първо място сред тях е позицията на арабския свят, която в момента е, най-малкото двусмислена. На практика почти нито една мюсюлманска държава не подкрепя пряко ударите, повечето от тях просто са се съгласили да не пречат. В този смисъл, нещата съвсем не стоят както по време на Войната в Залива преди десет години. А Афганистан отвсякъде е заобиколен с мюсюлмани . И без категоричната им подкрепа, самата идея за сухопътна операция изглежда безсмислена. Истината е, че в околните на Афганистан страни, атаките се възприемат негативно от мнозинството от населението. Елитите, демонстриращи солидарност с американците, са твърде тънка прослойка от обществото. И, колкото по-дълго се проточи войната, толкова повече ще се засилват антиамериканските настроения. Не трябва да се забравя и, че огънят всъщност не припламва сега, а вече години наред се подклажда от палестинско-израелските сблъсъци (особено през последната година на новата интифада). И в момента фанатизирани самоубийци се самовзривяват по улиците на Ерусалим и Тел Авив, а под огъня на израелските танкове продължават да гинат палестинци. Евентуалната радикализация на арабския свят крие изключителни рискове. Защото там живеят предимно бедни хора, податливи на манипулации и намиращи се под влиянието на изключително ефективна като внушение религия. И те твърде лесно се фанатизират. Отчитайки, че (общо взето) зад ударите застават все християнски държави, а пасивно се съпротивляват все мюсюлмански, пропагандното клише, че това не е война с Исляма рискува бързо да се стопи. Впрочем, с радикализирането на арабския свят и света на Исляма, като цяло, войната действително ще се трансформира в антиислямска, дори и днес все още да не е такава.

Вторият ключов политически фактор е

Позицията на Русия

Тази държава трудно може да бъде въвлечена в първата фаза на операцията поради спомените от съвсем скорошната и история. В средно и дългосрочен план обаче, това е доста вероятно. На север Афганистан граничи с бивши съветски републики, където все още има силни руски интереси. И войски. Изнесе ли се конфликтът в тази посока (което не бива да се изключва с оглед на общите племенни структури, независимо от формалните държавни граници) руснаците са отново вътре. Макар че очевидно не го искат. В крайна сметка може да се получи така, че руснаци и американци ще воюват (съответно от Север и от Юг) срещу общ враг! А в света и без това има прекалено много точки на сблъсък със света на Исляма. Близкият Изток, Кавказ, Балканите, Средна Азия. Напрежение има в отношенията на Запада със страни като Либия, Ирак и Иран. Един от най-верните съюзници на САЩ – Турция, пък продължава да страда от разцеплението между светския елит и мюсюлманската маса. А какво друго освен война, може да означава наличието на прекалено много битки, в които от двете страни стоят едни и същи противници? Въвличането на Русия обаче може да се окаже капката, с която ще прелее чашата, защото ще изчезнат и последните съмнения за обединение на християнския свят срещу Исляма. Което автоматично ще породи насрещно единение на Исляма срещу “неверниците”.

Накрая, има и трети важен политически фактор, който засега като че ли се пренебрегва, и това е Китай. Още една велика сила, при това разположена съвсем близо до района на бойните действия. Която няма интерес от нестабилност, защото разпалването на огъня неминуемо ще засегне и нея. Всъщност Китай е изключително уязвим за кризи от всякакъв тип, защото една страна с милиард и двеста милиона население, значителна част от което е бедно, лесно може да бъде хвърлена в хаос. Да не говорим, че в “червения ъгъл на света” живеят и куп различни националности, изповядващи различни религии. Пекин ще трябва да заеме ясна позиция, ако нещата започнат да се усложняват. Това, разбира се, ще е трудно, с оглед на неясно формулираните отношения с другите велики сили. В момента Китай играе собствена игра – политически е близък с Русия, икономически обаче е свързан с американските (западни) инвестиции. Засега Москва и Вашингтон вървят заедно, но ако Пекин се присъедини към тях, рискува да си навлече гнева на мюсюлманския свят. Той пък може да задълбочи съществуващите вътрешни противоречия в последната голяма комунистическа държава на планетата. Която не е нито християнска, нито ислямска, но е достатъчно силна за да създаде проблеми и на двете страни в така очертаващият се глобален сблъсък.

Като цяло политическата ситуация (подобно на военната) не е благоприятна за бързото постигане крайната цел на операция “Трайна свобода” – смазването на глобалния тероризъм. Вместо това се очертава като твърде възможно прерастването и в глобална война. На теория (а и на практика), ако конфликтът все пак е неизбежен той следва да бъде приключен по най-бързия начин. Независимо от цената. Всъщност нещата опират тъкмо до “цената”. Като се има предвид цялата сила, с която разполагат САЩ, очевидно никой народ не може да им се опре. Без значение, колко планински е теренът и дали във войната ще се включат и децата. И американците, и руснаците имат арсенал за да ликвидират планетата, при това неколкократно. Проблемът обаче е, че са ограничени в използването му. Нито САЩ, нито другите велики сили, са в състояние да си позволят максимална военна ефективност.

Прилагането на прекомерна сила ще ескалира политическите рискове. Една единствена атомна или химическа експлозия и фанатизмът ще победи за часове в ислямския свят, а Бин Ладен ще постигне целите си. Тоест, по-силната страна и ограничена в използването на най-силните си оръжия. Което ще я забави. От друга страна обаче, както вече посочихме, тя не може да си позволи и прекалено дълга война. Независимо от американските декларации, че “войната със световния тероризъм” може да продължи десетилетия.

Два съборени небостъргачи и 7000 убити не оправдават използването на оръжия за масово поразяване. Впрочем, и самата идеологическа подготовка на ответния удар на Америка напълно изключва подобни действия. Защото и сега в арабския свят мнозина квалифицират бомбардировките като “американски държавен тероризъм”. И все още не приемат еднозначно представените доказателства за вината на Бин Ладен.

Балансът между

Двете рискови позиции

политически и военни, е доста труден. Ситуацията, пред която сме изправени, се дължи на не дотам адекватната реакция на една наранена велика нация, ударена неочаквано и подло право в сърцето. Защото тероризмът не може да бъде разгромен със самолетоносачи. Много по-ефективни са хирургическите действия на специалните части и подкрепата на вътрешната опозиция. Макар че, в крайна сметка, и това са само палиативни мерки, докато проблемът изисква съвършено друг (невоенен) подход. Но САЩ очевидно се нуждаят от демонстрация на сила и решимост за действие. От емоции, които да изместят тъгата, а не от разум, с чиято помощ да бъде изкоренен тероризмът. Те като че ли искат повече мъст, отколкото победа. И това е причината за предприетите твърде съмнителни от военно-тактическа и политическа гледна точка мерки. След стартирането на които ни остава само да се надяваме, че Съединените щати все пак ще успеят да балансират на ръба на бръснача, без да предизвикат катастрофа, в резултат от която заради всеки затрупан под развалините във Вашингтон или Ню-Йорк американец, ще загинат десетки или стотици други, също толкова невинни граждани от страни, обявили се за техни съюзници, за техни врагове или просто останали странични наблюдатели. Защото днес просто не съществува изборът да бъдеш неутрален.

[СЪДЪРЖАНИЕ]