Всяко публична политика винаги се опира на митове и, съответно, допуска различни смислови интерпретации. Така западните интерпретатори на Войната в Залива смятат, че истинският мотив за участието на Америка и Саудитска Арабия в нея е бил петролът – доколкото окупацията на Кувейт от иракчаните радикално би променила световното нефтено статукво в полза на важдебно настроения към Вашингтон и Риад Багдад. Самият Бин Ладен обаче, се придържа към друга, ирационална (но модна в ислямския свят) интерпретация. Според него, западното “присъствие не е свързано с конкретни интереси в региона, а цели подкрепа за евреите в Палестина, нуждаещи се от нея за да поставят под свой контрол Арабския полуостров”. И, доколкото “всяка цивилизация и култура е принудена, при определени условия, да прибегне до терора за да премахне тиранията, то и тероризмът, който практикуваме е похвално дело, защото е насочен против агресорите и враговете на Аллах, тираните и предателите”. Две години преди началото на новата интифада в Палестина, Осама предупреди, че “враждата ни с евреите има дълбоки корени и се крие далеч в миналото. Няма никакви съмнения, че войната между нас е неизбежна и западните правителства нямат никакъв интерес да превръщат народите си в мишени на нашето възмеждие”.

Истината е, че враждата между евреи и араби съвсем няма толкова дълбоки и стари корени, защото началото и е свързано с появата на съвременната израелска държава през 1947-48 – събитие, наричано от палестинците “накфа” (т.е. “катастрофа”), което доста точно предава и чувствата, породили съвременния ислямски тероризъм. А като универсален митологичен метод за лечение на подобни чувства на национално отчаяние и унижение открай време служи обръщането към “златния век” в далечното минало и прославата на предците, техните грандиозни дела и огромния им принос в човешката история. Оттук, впрочем, идва и фундаменталисткия лозунг за възстановяването на мюсюлманския Халифат. А в условията на ожесточаваща се интифада и при наличието на ислямския телевизионен канал “Ал-Джазира”, целият този “опиум за народа” не можеше да не роди и терористите-камикадзе. По-интересно е друго – как арабският свят в началото на ХХІ век въобще можа да възприеме подобен утопичен лозунг и защо Америка бе атакувана именно от саудитски терористи.

Но, ако “шестдневната война” от 1967 породи палестинския тероризъм, войната от 1973 пробуди Ер-Риад. Поредното военно поражение на Египет бе възприето от арабския свят като свидетелство за

на Кайро. И именно Саудитска Арабия открия изхода от задънената улица – организирайки прословутото петролно ембарго, Рияд неочаквано и за самия себе си, провокира световна икономическа криза. А, тъй като “виетнамският синдром”, завладял по онова време Америка, изключваше употребата на сила, Западът (на практика) се предаде без бой. Тъкмо от този момент стартира и феноменалният ръст на богатствата на страните от Залива. Паралелно с него обаче, растеше и влиянието на ислямския фундаментализъм в региона – доколкото ръководната роля в арабския свят окончателно премина от мондиалисткия режим в Кайро към пуританите от Ер-Рияд.

Впрочем, на Запад за

се смята не друг, а Роналд Рейгън. Именно той предложи стратегически съюз на уахабитското кралство след съветското нашествие в Афганистан. По онова време Рияд вече се бе научил да регулира световната цена на петрола, в резултат от което поданиците на Саудитската династия получиха реална възможност да “живеят според потребностите си”. А като пряка последица от това вносът на радикалния уахабистки ислям окончателно измести този на марксизма-ленинизма (практикуван от Москва) сред “угнетените народи на Изтока”. Първа жертва на този арабски експорт на “ислямска революция” стана именно Афганистан. Именно там, с парите на Саудитите, се устремиха масите арабски доброволци. Именно там те удържаха и първата си победа над “Империята на злото”, превръщайки се в основа на ислямския интернационал на Бин Ладен. Възприел като идеология средновековния и силно политизиран “уахабизъм”. Истината обаче е, че Осама и неговите муджахиди воюваха в Афганистан не за американските интереси, а в името на фундаменталните ценности на собствената си цивилизация. Нещо повече, “Ал-Кайда” бе създадена не толкова за война с руснаците или американците, колкото за експорт на идеи в мюсюлманските държави и смяната на светските режими там с такива, ръководещи се от Шариата. Така виртуалният сблъсък на Бин Ладен с Америка стана неизбежен, след като САЩ останаха единствена свръхдържава на планетата и се опитаха да въведе “ред” в арабския свят. За Осама появата на американски войски на саудитска територия действително бе “светотатство” - нито един истински фундаменталист не би приел, независимо от обстоятелствата, услугите на “Големия Сатана” като полицай в мюсюлманския свят.

“На Запад не разбират концепцията за джихада - отбеляза преди време ръководителят на медресето Хакания Сами ул-Хак, учител на молла Омар и духовен баща на талибанското движение - Джихадът означава война с дявола. Като “големият джихад” е борба с дявола вътре в човешката душа, докато “малкият джихад” е битка с външния враг. И, ако втората рано или късно приключва, първата е вечна”. За света на радикалния ислям, за днешния конфликт със Запада е виновен изключително американския империализъм и, преди всичко, “износът на американските социални и сексуални нрави”. Западът се възприема като неумолимо враждебен на посланието на Исляма и, според Ул-Хак, това е достатъчно причина за схватката между него и мюсюлманите. Докато цивилизационната дилема на Запада е в това, че “износът на американските ценности” е еднакво неприемлив както за муджахидините на Бин Ладен, така и за породилото ги саудитско общество.

“Във всяко столетие, сякаш следвайки някакъв природен закон, се появява държава, опитваща се да промени цялата система на международните отношения в съответствие със собствените си ценности – твърди Хенри Кисинджър – а през ХХ век нито една страна не оказа толкова силно и многопосочно влияние върху международните отношения като САЩ”. Именно това поражда и

цивилизационни норми са просто несъвместими с тези на Исляма.