Когато през фавруари 2001 грузинският лидер Шеварднадзе, без всякакво колебание даде разрешение за разполагането на 200 американски военни в района около границата с Чечения (т.е. с Русия), той преследваши поне няколко цели. На първо място – освобождаване от 200-годишното руско влияние. А днес, към основните лостове, чрез които се реализира то, са грузинската зависимост от руските доставки на нефт и газ, а също силните позиции на Москва в полунезависимите Абхазия и Южна Осетия. Освен това в трите руски бази на територията на Грузия все още остават 5000 бойци, които едва ли ще се изтеглят оттам през следващото десетилетие, независимо от исканията на Тбилиси. На второ място, грузинското ръководство разчита, че американското присъствие ще стабилизира страната. Разтърствана от кризи в отношенията между грузинци, абхазци, осетинци, аджари и арменци, днес Грузия е на ръба на разпада. В североизточната и част са се разположили чеченските командоси, на северозапад е, фактически независимата Абхазия, на север бунтуваща се Осетия, а но югоизток – автономна Аджария.

Русия обаче възприе появата на американците в Задкавказието като удар в гърба. Оказвайки ключова подкрепа на американската кампания срещу “международния тероризъм”, Кремъл разчиташе на ответна подкрепа за собствената си война с чеченските ислямисти. На практика обаче, появята на американските военни в Грузия направи възможна появата там на своеобразен “терористичен анклав”, не застрашаващ пряко интересите на САЩ в региона, но застрашаващ тези на западните им съюзници и, разбира се, на Русия. Така, само за последната година и половина, в Тбилиси бяха отвлечени над 150 чужди бизнесмени. В същото време, вместо да тласне грузинските власти към по-решителни действия срещу чеченските командири в Панкийското дефиле, американското военно присъствие – напротив, окуражава Шеварднадзе да устоява по-твърди позиции най-вече спрямо Русия.

Разбира се, Москва е обезспокоена най-вече от геополитическите последици от американското присъствие в региона, където се пресичат интересите на двете държави. За Русия, Грузия е стратегически елемент в системата за защита на южните и граници още от времето на Империята. За САЩ пък това е точка, утвърждавайки влиянието си в която, ще гарантират защитата на наскоро създадените американски военни бази в Средна Азия.

Така че истинския смисъл на американската реакция в сблъсъка между Москва и Тбилиси е следният: според Вашингтон, именно грузинската граница е онази “червена черта” до която е стигнала американската сфера на влияние и нито стратегическото руско-американско сътрудничеството, нито собствената война на руснаците с чеченските терористи не променят този факт.

В самата Русия пък, временно се примиряват с това положение. Защото

изглежда изисква концентрация на силите за укрепване на руския икономически (и военен) потенциал. В същото време Москва се опитва да балансира нелоялното поведение на своите нови “стратегически съюзници”, демонстративно поддържайки добри отношения с държавите от “оста на злото” (Иран, Ирак и Северна Корея) и разигравайки собствена сложна игра в Задкавказието.

Не предизвиква никакво съмнение, че колкото и “топли” да останат отношенията между САЩ и Русия през следващите години нито една от страните няма да отстъпи на другата толкова ценен геополитически залог, какъвто е Грузия. Днес руско-грузинските отношения са във “висящо положение” и бъдещето им ще зависи от подписването на нов договор, продължаващ руското присъствие на територията на републиката. Като в хода на преговорите, Москва разполага с такъв сериозен коз като влиянието си в няколкото автономни републики на Грузия. Даващо и възможност да ускори или забави превръщането на страната във “федерална република”. Това добре се съзнава не само в Тбилиси, но и в Баку е Ереван, където руснаците напоследък укрепиха значително позициите си. Защото “федерализацията” на Грузия може да бъде последвана и от федерализацията на Азербайджан (идея, лансирана впрочем и от представителите на ОССЕ в хода на преговорите за бъдещето на Нагорни Карабах).

Според Вашингтон, борбата с тероризма оправдава всякакви действия на САЩ по цялата територия на планетата, още повече в конфликтните зони, но в грузинския случай те могат само още повече да задълбочат както външнополитическите, така и вътрешнополитическите проблеми в региона. Като вместо да укрепят единството на страната, ускорят нейния разпад.