От доста време на българина упорито се внушава, че национализмът е последната надежда на комунизма, или пък че е просто другото име на фашизма. Напоследък обаче се оказва, че той може да бъде и убежище на либерализма – поне за това говори гръмкото заглавие “Новият национализъм” на поредната книжка, издадена от … Института за либерални изследвания в София с подкрепата на немската (също либерална) фондация “Фридрих Науман”. Изненадата е още по-голяма, когато, ръзгръщайки я, читателят види имената на “новите националисти” – Ахмед Доган, Лютви Местан, и небезивестният екс-президентски съветник Михаил Иванов. Впрочем, изненадите приключват дотук. Защото в статията, откриваща сборника, Доган за кой ли път развива добре познатите тези за “лошия” етнически и “добрия” граждански национализъм за да завърши със скандалното твърдение, че новата концепция за национализма (която ДПС, като “либерална” партия, ще се стреми да наложи у нас) изисквала превръщането на българската национална държава в

По-сериозно внимание обаче заслужава големият анализ на Самуел Леви, озаглавен “Нетърпимост или толерантност” и посветен на феномена, формулиран от автора като “краен национализъм” и “нов антисемитизъм” в България. Трябва да признаем, че г-н Леви е сред малцината либерални анализатори у нас, които правят ясно разграничение между автентичните национално ориентирани формации (като ВМРО например) и онези маргинални псевдонационалистични кръгове, които вече повече от десетилетие обслужват конюнктурните интереси на големите политически партии (и преди всичко на “хардлайнерите” в БСП), както и на едни или други чужди (а нерядко и враждебни на България) сили. Той обаче допуска опасна грешка, отъждествявайки демонстрираната от въпросните кръгове ксенофобия, преминаваща на моменти в откровен расизъм, с национализма, който в българския му вариант, никога не е придобивал екстремните форми, характерни за някои западноевропейските държави например. Опитвайки се търси паралел между дейността на кръга около в-к “Монитор” и издателствата “Жар” и “Жарава” и събитията, съпътствали възхода на нацизма през 30-те години на миналия век, г-н Леви допуска втора грешка, приемайки като аксиома твърдението, че нацизмът е една от формите на национализма. Истината обаче е, че в основата на нацизма стои не национализмът, а расизмът, както и, че водещата роля в изграждането на нацистката идеология принадлежи не националистите и консерваторите, а по-скоро на “социал-дервинистите” от лагера на либералите и социалистите-материалисти. Като убеден либерал, за г-н Леви вероятно е неприятно да признае, че сред истинските духовни вдъхновители на нацизма са голям брой учени-либерали, като англичанина Халтън, американците Съмнър и Смол, австриецът Ратценхофер и, особено, немският социал-либерал Ойген Дюринг, автор на книгата “Еврейският въпрос, като въпрос за расовия характер и вредното му влияние върху съществуването на народите, нравите и културата”. Именно Дюринг, който в никакъв случай не бихме могли да наречем “националист”, е истинският основоположник на яростния антисемитизъм, изповядван по-късно и от нацистите. Да не забравяме също, че расизмът забележимо присъства в цялата западна обществена мисъл от ХVІІІ век насам и преди всичко в британската и холандска философски школи, отличаващи се с твърдата си привързаност към либерализма. След големите либерални философи, изповядващи откровено расистки идеи, можем да причислим и известния английски учен Хюм, и Хърбърт Спенсър и много други. Всъщност, расистите-либерали са легион, за разлика от расистите-националисти, които са единици. Което кара мнозина да се замислят сериозно върху въпроса за наличието на

Впрочем, собствената ни практика от годините на прехода, потвърждава горната теза. Нека си припомним, откъде тръгнаха онези, които днес г-н Леви критикува заради изповядвания от тях антисемитизъм – т.е. хора като Румен Воденичаров или Волен Сидеров. В началото на 90-те и двамата се изявяваха като крайни либерали (и яростни врагове на национализма), като единият бе програмен директор на Фондация “Отворено общество” (известен бастион на либерализма), а другият главен редактор на в-к “Демокрация” – орган на формиращата се у нас либерална десница. Днес и двамата успешно са се трансформирали в не по-малко яростни православни фундаменталисти и изобличители на “ционисткия заговор” срещу България. От друга страна, четейки материала на Лютви Местан в “Новия национализъм”, човек остава с впечатлението, че мерките, които авторът (представящ се за “истински либерал”) предлага за репресирането на хора като Сидеров или Воденичаров, не се отличават особено от тези, които самите Сидеров и Воденичаров биха желали да се приложат спрямо хора като Местан. Т.е., видно е, че разстоянието между “либералната демокрация” и диктатурата (включително “либералната”) едва ли е чак толкова голямо.

Проектът “българска крайна десница”

Според авторите на сборника “Новият национализъм”, най-сериозната измежду тях е липсата на силни и стабилни граждански структури в България. Т.е., нашата държава и общество все още не са достатъчно “либерални” и поради това се налагало проблемът с възпирането на “крайния национализъм” да се реши с нетрадиционни (разбирай, откровено репресивни) средства. Истината обаче е друга. Ако трябва да търсим фундаменталната причина за ерозията на демократичните ценности в съзнанието на българина, то тя са корени най-вече в тоталния провал на ляво-либералния модел на прехода у нас, т.е. в краха на идеите, изповядвани от авторите на “Новия национализъм”. Очевидно сега, чувствайки безсилието си, идеолозите на същия този катастрофирал модел отчаяно призовават към репресии срещу “демоните”, породени от самите тях. Търсейки, междувременно, убежище тъкмо в национализма, който доскоро се опитваха да превърнат в мръсна дума или просто да “погребат”.