Все пак, подготвяйки оправданата военна операция срещу сътрудничещият с “Ал-Кайда” талибански режим, Вашингтон прояви достатъчно благоразумие, осигурявайки си политическата подкрепа на държавите от ЕС, Русия, Китай и други и получавайки разрешение за действие от ООН. Вместо да сътрудничат тясно с НАТО обаче, американците предпочетоха политическото и военно сътрудничество с отделни държави в и извън пакта, премахвайки необходимостта да съгласуват действията и решенията си с Брюксел. Така Вашингтон възприе като основна линия неограничената от нищо свобода на действие от чисто национални позиции, като на всичкото отгоре обяви, че ще смята за враг всеки, който не застане на негова страна. За разлика от Путин в Москва и Цзян Цзъ-мин в Пекин, някои европейски министри и лидери реагираха твърде нервно на това своеволие, отправяйки критики към Америка.

Все пак, в края на Втората световна война, интернационалистки настроените американски лидери Труман, Маршал и Ачесън, създават ООН с неговия Съвет за сигурност, основават Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), намират начини да оказват помощ на развиващите се страни и разработват плана Маршал, помагайки за възстановяването на Европа, включително на бившите си врагове Германия и Япония. Разбира се, Америка прави това не от безкористни мотиви, но ползата от него е очевидна за почти целия свят. В епохата, когато Европа бе застрашена от свръхвъоръжения и хегемонистично настроен СССР и, когато бе създадена НАТО, политическият елит на САЩ продължи да заема интернационалистки позиции, макар и подчертавайки водещата роля на Америка в Западния свят. И едва при Рейгън империалистическата тенденция започна да набира сили, като при Буш младши хегемонизмът окончателно взе връх.

Европейските правителства биха постъпили мъдро ако приемат сегашната готовност на американците да действат самостоятелно като реалност, приспособявайки се към това, че стратегията на “еднополюсния свят” се е утвърдила във Вашингтон задълго, възможно за десетилетия напред. Настина, в американското общество не са изчезнали нито изолационистите, нито интернационалистите. Но фактът, че ислямският тероризъм, който вероятно ще продължи да бъде сериозен фактор достатъчно дълго, ще съдейства за удължаването на “империалистическата” фаза във външната политика на САЩ. Американците и днес сравняват страната си с класическата Римска империя, отреждайки на Европа ролята на провинциална Атина, където римските патриции пращали синовете си да учат философия и реторика. И, докато ЕС не е в състояние да провежда достатъчно мащабни самостоятелни действия на международната арена, европейците ще трябва да се примиряват с положението. Въпреки това обаче, те съвсем не са длъжни сами да се превръщат в инструмент на американската световна полиция или пък да се съгласяват да ги използват като такъв. Защото, провъзгласявайки “новата НАТО” по време на срещата за 50-годишнината на Северноатлантическия пакт през 1999, европейските политици и без това отидоха твърде далеч. Против кого ще действа тази нова НАТО? Против онези 6-7 страни, обявени за “държави-парии”? Или става въпрос за военни операции извън границите на Европа? Днес Вашинтгтон подготвя армията и комуникациите си за нова война с Ирак. Кога ще бъде взето решението за началото и, както и дали въобще ще има такова, е открит въпрос. Не е ясно също, смята ли Буш-младши, че за това му е нужна санкцията на Съвета за сигурност на ООН, както навремето смяташе баща му. На американската общественост обаче, все повече се внушава

- Войната срещу Ирак наистина може да ни избави от риска, породен от непредсказуемостта на Саддам Хюсеин, както и от този, свързан с наличието на оръжие за масово поразяване у неговия режим. Тя обаче не може да изкорени разнообразните прояви на ислямския тероризъм, напротив, той ще се активизира от американо-иракския сблъсък;

- Хетерогенните прояви на мюсюлманския тероризъм са пуснали корени в повече от 60 държави, в които ислямът играе ключова роля. Терористите щедро се финансират от няколко нефтени държави. При това, наред с влиянието на неколцина фанатично настроени лидери и мисионерски централи, решаваща роля тук играе и солидарността с палестинската кауза. Подхранван от бедността, екстремизмът заплашва вътрешния мир във всички арабски държави, които поради произраелската политика на САЩ, се оказват в тежко положение. На тях могат да им помогнат единствено далновидната политика и финансовата подкрепа, а не ракетните удари;

- САЩ разполагат с уникална възможност да влияят върху ситуацията в Близкия изток и само те могат да гарантират мира и реда там. Америка поддържа добри отношения с Израел, Саудитска Арабия, Турция и Египет, притежава уникални военни и финансови лостове за регионално въздействие. Въпреки това, вече няколко десетилетия, политиката на Вашингтон в района е непоследователна и лишена от ясна цел – като причините за това са най-вече вътрешнополитически. И докато положението остава такова, мирът в Близкия изток ще бъде невъзможен;

- Ако американците наистина използват първи ядрено оръжие, срещу когото и да било, това ще означава тотална промяна в ядрената стратегия на неразпространение, към която досега се придържаха САЩ и партньорите им от НАТО, както и Русия. Нещо повече, то ще бъде опасен прецедент за държавите, разполагащи с ядрено оръжие.

- Стотици милиони мюсюлмани живеят в непосредствена близост с Европа, а известна част – и на територията на ЕС. Затова, както и заради силния имиграционен натиск от пренаселените райони на Азия и Африка, Европа е жизнено заинтересована да избягва глобален цивилизационен конфликт с Исляма. Ето защо ЕС трябва да настоява за диалог с Исляма и да не поддържа никакви политически акции, възприемани от мюсюлманските нации като провокация;

- Европа от доста време се сблъсква с най-разнообразни по произход прояви на тероризма. Но в антитерористичните си акции европейските правителства досега твърдо съблюдаваха правовите норми. Което, разбира се, не изключва необходимостта от международно сътрудничество в тази сфера;

- При евентуална “превантивна” война, започната от САЩ, страните-членки на НАТО не са длъжни да им оказват военна помощ. Немското участие, в частност, пък е направо невъзможно, заради договора от 12.09.1990 (известен като “2+4”). Разбира се, ако не бъде приета съответна резолюция на Съвета за сигурност на ООН.

Няма да е зле, ако европейските политици успеят да доведат до съзнанието на американските си колеги тези съображения. Ние, европейците трябва да поддържаме приятелски и съюзнически отношения с Америка, най-малкото, заради общата ни история и близка култура. Но, в същото време, трябва да осъзнаем, че никак не сме заинтересувани от тенденцията занапред американците да действат сами и в откровено империалистически дух. Въобще не сме дължи да следваме всеки завой във външната политика на САЩ, нито пък да се поддаваме на натиск, целящ да ни накара да плащаме в бъдеще повече пари за въоръжаване. Имаме сериозни основания да не следваме примера на Америка, поддържаща изключително висок и постоянно растящ външнотърговски дефицит и огромен държавен дълг, или ужасяващите ексцесии на агресивния американски тип капитализъм.