Всеки ден Министерството на образованието изнася различни цифри, в зависимост от конюнктурата. Но истината е една: съкратените са 10923 души в училищата и детските градини, финансиращи се чрез общините, защото с толкова е намалена и издръжката за фонд “Работна заплата” за тези общини. Оттук вече можем да говорим, колко са живите хора от тези 10923 и колко са незаетите щатни бройки. Но ние, като синдикат, не можем да стоим безучастни и един човек да остане без работа. От тези 10923 над 7000 са живите хора. Това е съдбата на 7000 семейства. Умножете по четири човека и ще видите какво социално напрежение и колко човешки лични и семейни драми са породени. Нещо повече - това съкращение е административно, с цел да се търсят икономии от нашите деца и тези икономии да се пренасочат към други сфери на стопанския живот. Виждаме, какви данни изнасят средствата за масова информация, колко милиони, къде и у кого отиват. Понеже децата и обикновените хора са беззащитни, затова винаги се взема от тях. Ето защо и Синдикатът на българските учители бе толкова радикален в протестните си действия. И слава Богу, че бяхме единни, защото цифрата беше 17000. Поне спасихме 7000 човека. Ще ме попитате, дали съм доволна. И една човешка душа, и едно работно място да се запази, пак съм доволни.

Работим в ненормална среда, такъв синдикализъм като нашия в света няма, защото условията тук са невероятно трудни. Не се зачита социалното партньорство, не се зачитат нуждите и потребностите на наемните работници. Всеки идва на власт, заминава си и все с нещо ограбва българина. Връщайки се назад с 12 години, се чудя с какво съм запомнила екипите, които са минали като управленци. И много ми е трудно да извадя от паметта си доброто.

По няколко причини. Първата е, че всеки в България има високо образование – било средно или висше. И високият образователен ценз на учителя вече не се забелязва. Втората причина е, че се появиха други ценности в живота. Най-новите изследвания в тази насока показват, че младите хора са ориентирани най-вече към печелене на пари. Това означава уважение на други професии, носещи повече доходи от учителската. Икономическата криза, която продължава вече толкова години, не може да не повлияе върху човешките взаимоотношения. Резултатът е девалвация на образованието и демотивация на учениците. В същото време учителят бе изтласкан от водовъртежа на времето. Тих и скромен, днес той върши съвестно работата си в класната стая и не се натрапва. Ще ви дам конкретен пример. Много лекари и журналисти се втурнаха и станаха кметове и политици. В Народното събрание, при всички парламентарни избори, има най-много по 5-6 учители. На тях обаче даже гласът им не се чува, защото отново са изтласкани от по-напористите. Рядко има учители-кметове у нас. Ако направим изследване, ще видим, че голяма част от кметовете ни са лекари, икономисти или юристи. Това е много интересен факт. Учителят, поради своя манталитет и поведение, понеже трябва да дава личен пример и изгражда някакви ценности, страни от политиката като само наблюдава процесите и плахо участва в тях. Много рядко един учител може да бъде напорист и да защити себе си, било в политиката или в средствата за масова информация. Рано или късно обаче, така както вървят нещата у нас, ще има доста неграмотни хора и образованието ще стане лукс. Тогава учителят отново ще заеме достойното си място, както е било по време на Възраждането. А на мен просто ми се иска да намерим мярката – и учителят да съхрани достойнството си в обществото, и хората да са образовани и грамотни.

От години наред забелязвам, че се прокарват такива тенденции за ерозиране на българското самочувствие, на българското самосъзнание. Спомням си, когато през 1992 имаше Свитъци по история за 6-ти клас, където пишеше, че благодарение на турското присъствие българската жена се научила да готви мусака. Спомням си, как учителите по история бяха заплашвани да не споменават думата “турско робство”. Спомням си и годините, когато ни забраниха възпитателската функция в училище да се поема от учителя. Спомням си, как се водиха битките около творчеството на Вапцаров. Който има памет, и той си спомня. Така че, когато министърът каза мнението си за “Аз съм българче”, не се учудих, защото всеки идва на власт и оставя след себе си някаква негативна следа и тази следа му се лепва като прякор. Но всичко това е тенденциозно. И заемът от Световната банка уж за т.нар. “Програма за усъвършенстване на средното образование” не е нищо друго освен унищожаване на българското образование. Защото всички екипи на Министерството усилено работят точно по програмата и схемата на Световната банка. Там пише, че трябва да се закрият 500 училища, че трябва да се уволнят учителите, защото били от старото поколение и увреждали съзнанието на младите хора. Е, точно по този начин не го пише, казано е много елегантно. Но ние не сме малоумни. Можем да четем и разбираме значението на думите. Ето защо и Синдикатът толкова яростно се противопостави на тази програма. Дори дадохме под съд Световната банка, наложи се няколко пъти нейни есперти да се срещат с нас. Но те се оправдават, че само консултират и дават парите, а нашето правителство и нашите експерти провеждат политиката. Затова много ми се иска на мен лично, като председател на Синдиката на българските учители, не само ние, учителите да се борим за съхраняване на доброто в българското образование, за равен шанс на всички деца, за условия на работа в училище, за поддържане на качеството на образование, но да ни подкрепи и цялото общество. То обаче, засега само наблюдава. А един ден родителят ще каже: “Но това се е отнасяло за моето дете, защо стоях със скръстени ръце?”

Преди всичко трябва да знае правата си, защото в момента знае само задълженията си. Полагаме невероятни усилия, за да променим начина му на мислене. Внушаваме, че никой друг няма да се погрижи за нас, ако самите ние не се научим да си търсим правата. Другото необходимо качество е да надраства себе си и преодолява разликата в поколенията. Учениците живеят в информационна среда, понякога разполагат с повече информация от учителя. В някои отношения трябва да догонваме, за да бъдем хора с достойнство в класната стая. Учителят трябва също да има вяра в собствените си възможности, защото няма човек, който да иска да постигне нещо и да не може да го постигне. Просто трябва да искаме. В Синдиката имаме един девиз – всичко, което трябва да се направи, можем да го направим, а можем да го направим, ако искаме. И не на последно място, българският учител трябва да се научи да общува с младите хора в днешно и в утрешно време, а не във вчерашно. Защото цялата ни образователна система има голям недъг, който се превръща и в недъг на нас, учителите: забравихме да поощряваме и стимулираме младите хора. Всъщност, образователната ни система не поощрява и не стимулира, тя потиска. Нека даваме повече увереност на младите, че именно те могат да променят света, да се справят с трудностите и постигнат значими резултати.

Тайничко се надявах, че един ден ще гостувам на това списание. Първо, искам да благодаря на целия редакционен екип на списанието и най-вече на главния редактор Тодор Кондаков. Знам колко трудно се издава списание, затова изказвам уважението си и на всички негови спонсори. А лично на читателите на “Ние” бих пожелала да съхранят българщината и създадат предпоставки всички ние да имаме самочувствието на граждани, които не само могат да променят държавата си, но и да повлияят на световните процеси. И ако списанието успее, а аз съм дълбоко убедена, че ще успее да провокира човека в читателя, всичко това няма как един ден да не се случи.