В целия единайсетгодишен период на промени за първи път еднобългарско правителство е на крачка от изкарване на целия си мандат. За пръв път и датата на изборите е горе-долу предварително известна.

Нормално е в такива случаи политическите сили да са вече в предизборна кампания. Като тази на управляващите трябва отдавна да е започнала за да може да преодолее пасивите от управлението. Което официално е така. Дори, тук и там, вече са наети маркетинговите фирми, които да я провеждат. Последните би трябвало да са наясно с формулите за предизборния успех. Но ако е така, то конкретното приложение на въпросните формули в нашите условия изглежда, най-малкото, странно. И причината за това не е в българския характер, където редовно я търсят някои либерални естети”. Причината е в партийните ръководства като цяло и в тяхната политическа практика от изминалите демократични години.

В България от 1989 насам, не е имало

Кампаниите от 1994 и 1997 бяха предопределени от обстановката. А тези от 1990 и 1991 - нагласени и очевидно манипулирани. Впрочем, напоследък започнаха да се появяват спомени и на тази тема.

Така или иначе, ръководствата на големите политически сили свикнаха някой друг да им върши работата. Докато тези на по-малките формации пък, просто разчитаха някой от големите да ги вкара в Парламента. Част от тях разчитат на това и днес, включвайки се във всевъзможни, най-често безпринципни, коалиции около по-голяма "ракета носител". И въобразявайки си, че изборите се решават в рамките на разрешената от закона едномесечна агитация. Всъщност, последната е само финала на предварително подготвена и системно провеждана кампания.

А кампанията за предстоящите през първата година на новото хилядолетие избори ще бъде и първата истинска от дълги десетилетия насам. Характерното за нея е, че ще се провежда в относително нормална политическа обстановка и няма да разчита изцяло на “твърдите” електорати. Което означава, че всяка от политическите сили би трявало да се насочи към най-трудното - привличането на несигурния електорат. Въпреки, че партийните мастодонти вероятно пак биха предпочели по-лесното – отказа от гласуване на всички, които не са”твърд” електорат.

Те обаче могат да бъдат изненадани дори и от тези, иначе сигурни,избиратели, сред които разочарованието също не е малко. Така, решаващ в изборите ще се окаже вотът на онези, които са против червено-синята пушилка, но все още не са се отказали да гласуват. Те, верни на сравнително силното си чувство за гражданска отговорност, трудно могат да бъдат напълно отказани да гласуват и могат да демонстрират изненадващо ниво на активност, ако да бъдат мотивирани за това от

на новите партии и движения. Тези избиратели ще подкрепят политици, които не ги поучават, как животът им ще стане по-добър, а се интересуват и от тяхното мнение. Като достатъчно ще е да видят:

* които търсят как най-добре да лансират българския талант на глобалния международен пазар;

* които, без да ни затварят и изолират, търсят българското присъствие в света;

Авторитетите обичат да цитират бащата на Джон Кенеди, който, година преди изборния ден, предупреждава сина си, че всеки уикенд, прекаран със семейството, а не на среща с избирателите, ще доведе до загуба на изборите. В България обаче, донякъде поради гореспоменатите причини, това правило не се спазва. Да не говорим за провеждането на постоянен политически маркетинг, който изключително улеснява и ежедневния партиен живот, и периодичните предизборни кампании. Бегли опити се правят наистина, като ВМРО също дава някакви надежди в това отношение. Макар че политическият маркетинг е явление, съпътстващо партийните структури в страните с отдавна утвърдени демокрации. Каквато някога и ние се надяваме да станем.

Така, че не е зле партийните централи, вместо да се чудят дали и кога да започнат предизборната си кампания, да последват президента. Ако действително искат да присъстват във властта и във все-повече очертаващата се модерна демократична политическа структура.