Какво представлява дясното политическо пространство в България? Има ли изобщо реални и ефективни десни партии в страната или всичко е само лоша имитация? Отговорите на тези въпроси ще станат ясни едва след приближаващите парламентарни избори. Независимо от крайния резултат на надпреварата, едва след нея ще проличи доколко зрели са политическите субекти от дясната страна на палитрата и доколко идеологическата им идентификация отговаря на реалната ценностна система на техните членове и ръководствата.

През последните няколко години дясното пространство видимо набъбна. Като “десни” сега се самоопределят СДС, Демократическата партия, БЗНС-НС, ВМРО и Движение “Гергьовден” Разбира се, има и други, но са прекалено маргинални за да повлияят върху развитието на процесите в тази половина на политическия спектър. Наистина, до парламентарните избори, в дясната стартова лента могат да се подредят и други състезатели, които все още не са определили категорично мястото си в политическия спектър. Мокар че и сега пространството изглежда достатъчно наситено. Появата на нови претенденти би било по-скоро конюнктурно, от колкото политически обосновано.

Оставащите няколко месеца до провеждането на парламентарните избори вероятно ще бъдат един от най-съдбоносните периоди за развитието и утвърждаването на десните партии в България. Предизборната кампания може с еднакъв успех да наложи или пък да погребе за достатъчно дълго обществения авторитет на тези политически сили. Всичко ще зависи от тях и от поведението и решенията на собствените им лидери. Ще преобладават ли толерантността и разбирателството в предизборните им отношения или пък надпреварата ще развихри най-ниските им политически страсти.

Поне засега е ясно, че в навечерието на изборите няма да може да се формира широка дясна коалиция. Изглежда на стартовата права ще застанат коалиция ОДС - включваща СДС и Народен съюз, а извън нея ще се състезават ВМРО и Движение”Гергьовден”. Това разделение поставя пред определен риск

Възможността за втори дясноцентристки мандат

но пък едва ли ще бъде преодоляно за оставащия прекалено кратък период до вота. Така, че единствената задача в тази посока може да бъде да не се допусне неговото задълбочаване. Задача, която, както показаха проведените през миналата година местни избори, е сред най-сложните за българските политици. Те винаги много по-лесно и успешно успяват да се разграничат помежду си, и винаги много трудно и неубедително смогват да бъдат единни.

Колкото и несериозно да звучи от определена гледна точка, дори и само три десни листи са прекалено много за българския избирател, свикнал да идентифицира дясното с трудности, лишения, спестявания и носене на самостоятелна отговорност. Едва ли вече съществува наблюдател, който да си прави илюзии по въпроса за ориентацията на масовия български избирател. Българските политици трябва да са наясно, че психологическата ситуация у нас не напомня нито времената преди 1944, нито тази в западните държави днес.

За изминалите петдесет години комунистическо управление българинът е загубил възможността да открива реална зависимост между количеството положен труд и икономическия приръст. Петдесет години избирателите са виждали как, въпреки че в нито една сфера не се е работело качествено, държавата винаги е успявала да осигури някакъв сносен жизнен стандарт. Сега те очакват по същия начин да реагират и днешните управници. Последвалият криминален преход, окончателно ги убеди, че с труд не се забогатява. А

Докато недоразумението се разреши

ще трябва да минат вероятно цели поколения.

Така, че българинът все още не е готов за “чисто десни” послания. Голяма част от избирателите не искат самостоятелен бизнес, а по-скоро големи работодатели, които да им заменят социалистическите предприятия. Огромна маса от гласоподавателите ще даде вота си не на този който му обещава по-ниски корпоративни данъци, а на този който му гарантира постоянна работна заплата. Мнозинството от гражданите не иска да поема предприемаческа отговорност и да развива дребен семеен бизнес. То очаква единствено някой да му осигури постоянна наемна работа – и съответно заплата.

Всички тези характеристики едва ли предполагат мощно развитие на десния сектор в българското политическо пространство през близките години. Единствената възможност и следващото управление да бъде дясноцентристко е сегашното да убеди, българина, че е завършило прехода, вдигнало е материалното му благополучие и ще продължава да го вдига, ако получи още един мандат. Този вот обаче със сигурност няма да е типично десен. Защото пък, от друга страна, и управлението на ОДС не може да бъде наречено дясно.

Какво остава при тази сложна ситуация за партии като ВМРО и Движение “Гергьовден”? Те имат реалната възможност да привлекат доверието на тези нови поколения, чийто икономически усет не е деформиран от социалистическия стил на живот и притежават реална нагласа за развитие на собствен, независим бизнес. Тези групи са психологически най-отворени за техните послания, стига обаче те да бъдат поднесени с много въображение, ентусиазъм, дори и романтичност.

Дали хуморът, на който “гергьовци” разчитат за налагането на партийния си образ ще има успех в предизборната кампания е много спорно. Романтиката, която предполага смело съчетаване на героичност и сантименталност, в посланията на ВМРО, поне в политически план, изглежда далеч по-успешна и резултатна. И все пак, “дяволчето” е в подробностите. Как ще бъде изписан, изработен, изваян и наложен върху всеки кандидат поотделно този образ е въпрос, който в крайна сметка ще предопредели избора на гласоподавателя.

Безспорно най-важен остава въпросът за

Отношенията с ОДС

Демократическата партия, СДС и БЗНС-НС се самовъзприемат като един завършен модел на дясното политическо пространство в България. ВМРО не можа да си извоюва свое място в този модел и съвсем естествено излезе от него. Сега битката извън коалицията несъмнено ще бъде по-трудна. Извън ОДС ВМРО изглежда вече “прекалено дясно”, за навиците на българския избирател. Затова изключително важно за успешната кампания на “войводите” ще бъде успешно да внушат на обществото, че излизането им от коалицията е по-скоро техническа, отколкото ценностна маневра.

Разбира се, естествено и вероятно е, някои от участниците в кампанията да се изкушат да търсят мястото си в сърцата на избирателя тъкмо като алтернатива на участниците в управляващата коалиция. Естествено, подобна позиция рискува да разруши трайно отношенията със СДС и Народен съюз и вероятно ще отблъсне друга част от избирателите. От друга страна обаче, самият факт, че Организацията напусна управляващата коалиция показва, че ВМРО поне за сега е по-ориентирана към негативно настроения спрямо СДС електорат. Което поставя два много важни въпроса.

Първо, достатъчно ли са тези хора в “десния ъгъл”, за да гарантират влизането на организацията в парламента? И второ, ще допусне ли техният негативизъм коалиране със СДС и евентуално съвместно управление след изборите? Разбира се ориентацията на Организацията не просто към “разочарованите” от СДС, но към разочарованите изобщо (включително бивши привърженицити на левицата, които не крият симпатиите си към доказана национална формация като ВМРО), чиито брой значителна надвишава онзи на “твърдите” електорати на партийните “мастодонти”, би помогнало за решаването на първия от посочените проблеми. Вторият обаче, изисква много внимателен анализ и, съответно, перфектно изработено следизборно политическо поведение. Така или иначе, фундаменталният въпрос, пред който днес е изправена ВМРО е, как “войводите” ще успеят едновременно да удовлетворят нагласите на избирателите си срещу синята партия и едновременно с това да си осигурят легитимност за бъдеща съвместна работа с нея?

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.11-12/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]

---