Кои са посоките за излизане от досегашните, сравнително тесни, рамки на изява на Организацията и възможно ли тя реално да разчупи порочния модел, господстващ днес на всички обществени нива и в инфраструктурата на корумпираната ни политическа система? За това несъмнено е потребно оригинално (собствено) разбиране за същностните проблеми на България, автентично (непринудено) действие за тяхното урегулиране, а също нов подход както към организационното строителство, така и към политическата програма и посланията, които трябва да бъдат отправени към българското общество.

Изминалите десет години на реформиране и пренастройване на българското стопанско и социално битие нагледно демонстрираха невъзможността за бърз и устойчив възход, чрез който да се компенсира зациклянето от 70-те и 80-те години, настъпило както поради относителната изолираност на Източния блок от световните стопански процеси (довела до технологично и инфраструктурно изоставане), така и заради затъването му в свръхетатизма, лишен от корекционните и насърчителните механизми на либералната икономика. През 90-те години, в условията на неизяснена собственост и аморфна обществена среда, усилията за ново наваксване на изостаналостта бяха проиграни в хаотични и ерозиращи държавността и стопанството ни “планирани” мероприятия. “Дирижизмът”, наложен в политическата среда чрез внедряването на двуполюсния модел и на подставени лица в ръководствата на повечето партийни формирования, установен в стопанската система с насоченото източване на индустриалните, търговските, туристическите, кредитно-спестовните и инвестиционните предприятия и институти, и продължен посредством корупционния контрол над проточилата се приватизация и създаването на нови частни монополи, опустоши страната. При така създалата се обстановка, в началото на Третото хилядолетие, с горчивина отчитаме, че строителството на свободно пазарно стопанство е следвало модела на строителство на “най-светлия” социален строй – комунизма, при което свободата отново бе превърната във фикция. Затова в България не може да има нито автентичен либерализъм, нито реален политически консерватизъм (който да подлага на обратен “опън” деформациите, причинени от либерализма), без преди това да се установи същински стопански плурализъм. Свободомислещи и волнодумни личности, а също консервативни такива, у нас има много, истински либерали и консерватори обаче липсват.

на изкуствените монополи, приватизацията вече извежда на преден план пазарните отношения, предизвиквайки трансформиране и на политическите интереси, и на изразяващите ги формации. Тепърва ще се групират нови партийни образувания, гарантиращи адекватното представителство в парламента и в изпълнителната власт на дребните и средни предприемачи и собственици. Подставените лобистични камарили на олигархията и плутокрацията постепенно ще се изместват от структури, реално защитаващи интересите на отделните обществени прослойки, макар и неосвободени напълно от манипулациите на самовъздигналата се тайна и реална власт. Независимо от всичко, плурализмът на мненията и действията ще отвори за България живителния коридор към модерното общество. Освен, разбира се, ако разрухата и диктатурата не изпреварят нормалния развой на събитията.

Егоцентричният индивидуализъм и прагматизъм на днешното поколение политици, предприемачи, жреци на обществените настроения и светоглед, увлече целия ни народ в една “себеспасителна” надпревара към пропастта. Днешното лудо надбягване по пистата на социалния дарвинизъм трябва да бъде възпряно, преди да превърнем окончателно страната си в джунгла. В крайна сметнка, “спенсъризмът” е идеология от миналия век и изобщо не е пригоден за българските условия. Въпреки това, през последните десет години освен общата тенденция към насилствено и изкуствено ускорявано социално разслояване, няколкократно се провеждаха и конкретни експерименти в тази насока в различни сфери на обществения живот, а като привърженици на не-“естествения”, асоциален, кастов подбор се изявиха субекти от различни политически и корпоративни групировки, включително и в средите на сега управляващите.

Националното движение ще трябва да заложи на укрепване на българската държавност, усъвършенстването на институционалния и модел според съвременните условия, но и на съхраняване на традиционните механизми на държавна намеса чрез подходяща подпомагаща, насърчителна и урегулираща интервенция в стопанския и културен живот. Това несъмнено е задължително условие, доколкото преобладаващата маса от членовете на ВМРО, която ще образува политическия гръбнак на движението, е за изграждане на модерна държава на българския народ, а не за ампутиран държавен организъм, обслужващ предимно временния и неустойчив (т.е. преходен) сегашен български “елит”. ВМРО е един от гарантите за националния характер и бъдещото развитие на българската държава и с Организацията ще се наложи да се съобразяват всички, които желаят да отклонят България от националния й път. Как може практически да се осъществи това?

Възможно е, с усилията на цялата Организация и с доверието на голяма част от българските избиратели, настроени патриотично, ВМРО да премине четирипроцентната бариера на изборите, макар и да съществува опасността това да се окаже пирова победа, ако не бъде моментално развита в дълбочина. Организацията продължава да се нуждае от подготвени, грамотни кадри и професионалисти, способни да проведат успешно набелязаната политическа линия. Не по-малко належащо е, тя да има сигурни и съвместими по идейните си постановки и практически проекти партньори, за да не изпадне в безвремието на политическата самота. Тоест, нуждае се от бързо и максимално “отваряне”.

или споразумение за следизборно сътрудничество е първостепенна задача, от чието правилно изпълнение ще зависи и политическата тежест на Организицията през периода на следващия парламентарен мандат. Един от възможните подходи е участието в коалиционно образувание, чиито членове ще имат възможност самостоятелно да се явят пред избирателите със собствена предизборна платформа, със своя бюлетина и листа. За реализирането на тази схема обаче, са необходими промени в избирателния закон. Нужно е да се увеличи броят на избирателните райони, да се предвиди нов механизъм за излъчване на избраните кандидати, да се допусне възможността партиите в една коалиция да участват в изборите за своя сметка и ако получат повече от 2 % от гласовете (а коалицията, съответно, повече от 6 %) партията да излъчи своите победители и дори да прибере (пропорционално с останалите членове на коалицията) гласовете на партиите, непреодоляли двупроцентната бариера. Разбира се, остава въпросът дали вече не е твърде късно за подобна формула, и с кого ще може тепърва успешно да се коалира ВМРО.