“Hesperides” и иберийската “нова десница”

На Пиренейския полуостров идеите на европейската “нова десница” проникват още при управлението на Каетану (в Португалия) и Франко (в Испания). Първите и теоретични центрове там обаче, се появяват едва в края на 70-те и началото на 80-те години. Така в Испания за водеща идейна лаборатория на “новата десница” се смята фондацията “Табула раса”, с която е свързано и списание “Hesperides”, започнало да излиза в началото на 90-те. Ръководено от известния испански публицист и философ Хосе Хавиер Еспарса, списанието (излиза веднъж на три месеца в обем от около 200 стр.) анализира изключително актуални проблеми свързани с глобализацията, опитите за налагането на либерализма като “универсална” идеология, насилието, сепаратизма, или пък ролята на религията и държавата за съхраняването на националната идентичност. Сред авторите са такива известни имена като испанците Карлос Кабальеро Хурадо или Кастор Бартоломе Руис, боливиецът Марио Сориа, французите дьо Беноа и Шампетие, италианците Качиари и Тарки, както и представители на немската “нова десница” като Бодо Щраус и Михаел Визберг.

Quo vadis, Америка?

За разлика от някогашните империи, стремящи се към обезпечаване на мирното съвместно съществуване между отделните си провинции, днес САЩ въобще не се интересуват от съхраняването на баланса в един или друг регион

Карлос САЛАС

С рухването на СССР и края на системата установена в Ялта, САЩ останаха едниствената световна суперсила. Икономическият потенциал на тази страна е огромен, военната и мощ е смазваща, капацитетът и в областта на иновационните технологии няма конкуренция. Въпреки че американските фирми са само една трета от общия брой на големите световни корпорации, а населението на САЩ е само 5% от това в света, Америка притежава една трета от световното богатство. CNN управлява света на телевизията, Холивуд – в този на киното, “Майкрософ” – на информатиката, като прибавим НАТО, доларът, и английския език – ето някои от инструментите, обезпечаващи доминацията на САЩ в света. В ситуация, когато Русия все още страда жестоко от краха на СССР, Европа продължава да е политически “пречупена”, а Япония не се е възстановила от жестоката финансова криза през 1997, светът е в краката на отвъдокеанската нова империя. Единствено Китай би могъл да стане реален съперник на САЩ през новия век. Днес обаче не съществува реална алтернатива на глобалната американска хегемония.

Това разбира се не означава, че тази хегемония е абсолютна. Така, почти десетилетие след войната в Залива, Саддам Хюсеин все още е на власт. Американските опити за изолация на Иран се провалиха, поради отказа на руснаците и западноевропейците да се присъединят към тях. Пак по същата причина не бе наложена икономическа блокада на Индия, след извършените от нея ядрени опити, а напук на всички усилия на Медлин Олбрайт, Израел отказва да приеме налаганите му условия за мир с палестинците. Изправени пред тази ситуация, САЩ реагират по един двойнствен начин, което се дължи на типичния за цялата история на страната вътрешен сблъсък между “изолационисти” и “интервенционисти”. Все пак, още от епохата на “бащите-основатели” на Америка, тя се ръководи от прословутия “Manifest Destiny” (вж.НИЕ – бр.7/2000), същността на който е месианското убеждение, че останалият свят трябва да възприеме, принципите, които следват самите Съединени щати, и преди всичко – тези за “отворените пазари” и “свободното движение на капитали”.

Противно на онова, което обикновено се казва за

Американския хегемонизъм

следва да отбележим, че на практика, характерът му е различен от онзи на империите в миналото. Последните винаги са се стремели към “умиротворяване” на своите провинции и обезпечаване мирното съвместно съществуване между тях. Хегемонията, налагана от САЩ обаче, има “конкурентен” характер. Тоест, тя се основава върху свободната търговия и конкуренцията, и поради това не се интересува нито от мирните отношения между “васалните държави”, нито от баланса в регионалните отношения. Жизнените интереси на САЩ изискват само доброто функциониране на световния пазар. Затова и реда, който те се стремят да наложат в света, не се опира на мира или справедливостта, а единствено на “отварянето” на пазара за американската продукция. С други думи, външната политика на Вашингтон, следва една основна цел, превърнала се в нещо като фикс-идея – обезпечаването с всички възможни средства на неограничения от нищо световен обмен.

Днес САЩ са движени единствено от чисто икономически и морални съображения, без да следват някакъв реален политически проект. Америка има повече мощ, отколкото реални цели и воля, и това стана съвсем очевидно тъкмо при управлението на президента Клинтън. Рухването на съветския блок лиши американската външна политика от онова, което в продължение на половин век бе неин основен ориентир и главен подтик за действие. Лишена от противник, който да идентифицира като “нова империя на злото”, американската дипломация е несигурна. Днес тя се сблъсква с все нови и нови проблеми, без да разполага с ясна визия за общото им разрешаване. Като последица от това, американската стратегия придобива все по-негативен характер, ориентирайки се към смазването в зародиш на всяка регионална сила, способна в бъдеще да застраши хегемонията на САЩ. Така, оставайки единствената световна сила, Америка се сблъсква с нарастващ брой регионални проблеми, които не е в състояние да реши. А никак не е утешително да съзнаваш, че живееш в свят, доминиран от една суперсила, която няма ясна визия за това, към какво точно се стреми.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.11-12/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]