Дълго време мнозина у нас смятаха, че българинът притежава нещо от манталитета на кротката овца. Крайно време бе народът ни да ги убеди в обратното. А на тези президентски избори, той като че ли най-после доказа, че е избирател и гражданин, а не просто “електорат”.

Досега, в най-новата демократична история на България, поне на пръв поглед, не бе имало избори с по-голяма степен на предрешеност от тези. Зад фаворита застанаха партии, които на предходния вот, само преди няколко месеца, взехо общо около 65% от гласовете. Самият феворит, освен това, в продължение на пет години бе заемал една благословена длъжност, на която (ако си умен) трудно можеш да сбъркаш, на която не ти се налага да вземаш непопулярни решения и, на която (в общи линии) можеш само да трупаш рейтинг. Впрочем, Стоянов действително имаше висок рейтинг. А получи и още един “бонус” – можа да стартира кампанията си много по-рано, докато

бе лансирана почти в последния момент и почти като отчаян ход за спасяване на положението след провала на преговорите за издигане на общ претендент с НДСВ и ДПС. Част от сините лидери тогава побързаха да нарекат това “ход на безсилие”. И може би в думите им имаше някаква истина, макар че всъщност не ставаше въпрос за “ход на безсилие”, а по-скоро за “ход на измислената надежда”. Но чудото стана, опровергавайки дори и най-крайните очаквания и на двете централи (всеки в своята си посока). СДС се готвеше за победа още на първия тур. Социолозите пък даваха на Стоянов подкрепа от 50%, нещо нормално след като официално за гърба му застанаха двете най-големи парламентарни сили и, лично, Негово Величество.

БСП се готвеше за престижна загуба, надявайки се да вземе над 30% на първия тур и, предизвиквайки втори, да поизмъчи съперника. Защото дори това би било истинско възраждане на левицата, изправена сама срещу всички.

И двете политически пространство се оказаха изненадани. Това стана, защото и двете не осъзнаха правилно развитието на българския избирател. Радикалната промяната в мисленето му пролича още на парламентарните избори, макар че там всички анализи бяха удавени от харизмата на Симеон ІІ. Никой изобщо не погледна на нещата в дълбочина. Впрочем, полтолозите като че ли и сега не искат да го направят – едните викат “Народът гласува за промяната”, други пък се оправдават с “ниската избирателна активност”. Едните се радват, другите ги е яд. Двете страни на една и съща монета.

Само че Първанов ще бъде следващия ни президент не заради сините си очи или подкрепата на Доган. Не и заради очевидните слабости в кампанията на Стоянов. А, най-вече, заради края на играта, в която политиците ни определяха правилата, а народът трябваше безропотно да ги спазва. Сега започва нова игра. В която народът отново ще бъде по-слабата страна, но вече ще дава да се разбере, че и и той ще участва в договарянето на правилата. Поне като начало.

Все пак, защо загуби Стоянов? Дали само последният месец на издънки, компромати и помия, доведе до това? И толкова силен ли бе Първанов, че чак да повтори подвига на Царя, и то без да има неговия авторитет? Съвсем не. Провалът стана много преди това. Сега нещата само изплуваха на повърхността.

По време на уж успешното си управление СДС се държа сякаш ръководеше овце, а не избиратели. Синята партия не се усети навреме, че това въобще не е така и, че нещата се променят.

бе самият начин на идване на власт. Да не забравяме, че дори и след катастрофата, до която Виденов докара България, сините получиха само 54%. Макар че те бяха достатъчни за четиригодишното почти авторитарно управление на Костов. Факт е обаче, че още тогава на значителна част от хората не се хареса подобно силово поведение. Тъкмо защото вече бяха почувствали, че са избиратели, а не овце. Втората голяма издънка бе поведението на управляващите по време на Косовските бомбардировки, когато арогантно бе игнорирано мнението на гражданите. Не може три четвърти от населението да е против ангажирането на България в тази операция (което, между другото, съвсем не означаваше, че е против членството в НАТО) и това да се пренебрегва без всякакви аргументи. Дори, ако управляващите бяха признали, че това решение е взето под силния натиск отвън, това щеше да е по-достойно, отколкото замъгляването на нещата с лозунги за европейския ни “цивилизационен” избор. А хората не обичат да ги смятат за нищо.

И, най-сетне, четвъртата издънка на Стоянов бе, че превърна президентската институция в безгласна буква. Народът не обича, онези, които е избрал да го водят, да се държат като слабаци, от които нищо не зависи. Не можеш спокойно да гледаш, че имаш иначен добър президент, че той очевидно не е корумпиран, но не смее да се опълчи открита на отявлената корупция. Ей Богу, като се плащат излишни пари за преки избори за държавен глава без реална власт, нека поне той прави това, което му се полага и се очаква от него!

Като цяло, провалът на Стоянов е пряко следствие от няколко години погрешно разбиране на демокрацията, като

Където решават елитите, а не гражданите. Сегашният президент като че ли до края продължи да разчита на нея, макар и чрез формално независимата си кандидатура. Илюзията, която му създаде подкрепата на Царя за възможен успех, наистина се оказа просто илюзия. Която се сгромоляса с трясък. Никой политик не бе получавал подобна могъща подкрепа. Никоя фигура у нас не е толкова авторитетта, колкото Симеон ІІ. Но и това, в крайна сметка, си оказа просто подкрепа от “елита”. Който, безпорно, винаги ще има влияние, но, сам по себе си, вече не е достатъчен за победата. Не и в пробиващата си път, върху развалините на рухналата олигархична демокрация гражданска такава.

В крайна сметка обаче, целта на този анализ не е да се “вади нож на умряло куче”. От това няма смисъл, въпросното куче не е обект на бъдещето и на нещо, което следва да се направи. Той по-скоро е насочен към “живото куче”. Което сега изживява звездния си миг. Защото да не забравяме, че партията на Първанов е много по-безкомпромисна и стегната, тъкмо в онези отношения, които провалиха Стоянов. Тази структура е много по-ефективна в прилагането на олигархичния модел. И тъкмо в това се крие огромния риск за новия президент да повтори един ден катастрофата на сегашния. Разбира се, ако не е разбрал, че на власт го качи не партията му, а Негово величество избирателят.

Българският собственик на глас стана гражданин и това е факт, с който занапред ще трябва да се съобразяват политиците. Мнението му вече трябва да се чува, когато иска да го изкаже, за да не се налага да се чува призива “Вън”, на който вече няма начин да се попречи да бъде изречен. Българският избирател опроверга всякакви прогнози и методи за оценка, на каквито досега базираха поведението си политиците. Тоест, вече не може да се разсъждава така: имам еди какъв си рейтинг, той ще се прояви така и така, с еди каква си кампания ще постигна такава промяна в нагласите, крайният резултат ще бъде горе долу такъв, а ако не е, ще се споразумея с еди кой си за да ми прелее гласовете си. Край!

Вече нито Царят ще може да си назначи президент, нито най-високият рейтинг ще гарантира автоматично мандат, нито дори усмивката на Софиянски ще гарантира нещо. Вече ще има

Онзи малък, мъничък и безкрайно незначителен глас, от който зависи всичко. И всеки ще знае стойността на своята бюлетина и ще си знае, че тя е само негова. А да се превърнеш от “електорат” в “избирател”, си е голяма промяна. И тя трябва да стане урок. Най-вече за Първанов. Един си отива от играта, а друг влиза на мястото му. Но за него ще е добре да я играе по новите правила, а не да се опитва просто да се намести в удобното кресло.

“Удобното кресло”. Ето тук е разковничето. Защото креслата на управляващите досега наистина бяха доста удобни. И те се чувстваха сигурни в тях, унасяйки се в блажен сън върху меката мебел, тапицирана с парите на данъкоплатците след щедрата софра на корупцията. Нямаше кой да ги помести и да им каже “Стига!”. Те можеха да вземат собствените се решения, обсъждани обикновено на ниво поредния “приятелски кръг”, да не се съобразяват с настроенията на нацията, пренебрегвайки неодобрението дори на 80-90% от българите. Занапред подобно нещо, не че няма да го има, но ще става все по-трудно. Съдбата на Стоянов ще е обица на ухото на всеки, въобразил си, че ако не се издъни яко и публично, може да продължи да я кара както досега, без да се страхува от последиците. А, ако Първанов не се окаже първият, който да разбере тази нова истина, след пет години ще бъде просто последният динозавър, който ще бъде сритан от избирателите, защото дотогава вече всички около него ще са я разбрали.