Схващането, че съществуват две форми на национализъм – добрият “граждански” и лошият му “етнически” вариант, напоследък е все по-популярно сред политическите анализатори, както на Запад, така и у нас. Все по-често като положителен пример се дават такива “политически” нации като американската или канадската, чиито членове “свободно са избрали своята национална принадлежност”, докато, в същото време, се осъждат балканските народи, намиращи се в “плен на трайбализма”. Истината обаче е, че самата идея за “политическата” нация и “гражданския” национализъм отразява не толкова реалното състояние на нещата, колкото неистовото желание на западните либерални демокрации да докажат превъзходството си над останалите политически модели.

Сред най-известните съвременни привърженици на схващането за

на Запад са канадецът Майкъл Игнатиеф и големият германски следвоенен изследовател на национализма Ханс Кон, а у нас към него се придържа авторитет като проф.Андрей Пантев например. Според Игнатиеф, “политическата” (или “гражданската”) нация е “общност от равноправни граждани, обединени от патриотичната си привързаност към общи ценности и политически практики”. На свой ред, “гражданският национализъм”, трансформира “националната принадлежност във форма на рационална привързаност”, т.е. в нещо, което е по-скоро въпрос на свободен избор, отколкото наследство от нашите прадеди. В противовес на това “етническият национализъм” се представя като “дълбока привързаност на индивида към, онова, което той унаследява и което не му оставя никаква възможност за избор”, като в този случай “националната общност доминира над индивида, вместо индивидите да дефинират въпросната общност”. Според Ханс Кон пък, “политическите” нации, като френската, американската или канадската, “са насочени към бъдещето”, споделяйки “рационалната и универсална концепция за свободата”, докато “етническите” нации, каквито са немската, японската или българската, са ориентирани преди всичко “към историята, паметниците и гробниците”, споделяйки една или друга разновидност на “племенната солидарност”.

Всъщност и Игнатиеф, и Кон, са представители на цяла (при това достатъчно мощна) вълна от съвременни учени и анализатори, посветили времето и енергията си за развенчаването на “шовинистичните митове, преувеличаващи безмерно добродетелите и древния произход на нациите”. Вероятно мотивите на повечето от тези хора са съвсем добронамерени. В крайна сметка някои от въпросните митове – като например онези за “сръбското мъченичество” или за “древната германска нация” не са само история, а се оказват способни да възпламенят тлеещи страсти, пораждащи на свой ред, кървави етнически конфликти. Вероятно затова споменатите по-горе учени отчаяно се опитват да ни втълпят тезата за нациите като “въображаеми общности”, изкуствено “конструирани” или направо “измислени”, а не като нещо, наследено от нашите прадеди.

Разобличавайки тези “митове”, Игнатиеф, Кон и последователите им допускат обаче грубата грешка да вдъхнат живот у други, които са не по-малко опасни. Става въпрос за либералните митове, преувеличаващи независимостта на индивида от неговото генетично и културно наследство. А сред най-големите измежду тях е онзи за “гражданския национализъм”, на който, за съжаление, са подвластни толкова анализатори и политици напоследък. Според този мит, в западните демокрации, свободно и съзнателно споделените общи принципи са заменили общото културно наследство, като основна

Тоест, оказва се, че начинът да бъде съхранена свободата и разумното начало в съвременния живот е да бъдат убедени (или принудени) хората да се откажат от “етническия” в полза на “гражданския” национализъм. Следвайки тази логика, достатъчно е да накараме сърбите, косовските и македонски албанци или жителите на френскоезичната канадска провинция Квебек например, да променят досегашното си виждане за етническо или културно единство с възприетата от либералите визия за “гражданската солидарност”, за да престане национализмът в съответните региони да генерира етническо насилие и нетолерантност.

Колкото и привлекателно за изглежда подобно “лекарство” обаче, то е прекалено “добро” за да бъде истинско. Самият факт, че рационалният, съзнателният или просто добрият начин да се вършат нещата автоматично се свързва с либералното гражданско (западно)общество, а емоционалният, унаследен и “очевидно погрешен” възглед за света се приписва единствено на другите, “изостанали” общества (като онези на Балканите например), показва нуждата от критична преоценка на подобни схващания. Целейки да предпази обществото от опасностите на чисто етноцентричната политика, идеята за добрия “граждански” национализъм е също “етноцентрична”, сама по себе си, защото е просто илюзия, комбинираща апотеоза на либералното общество с очевидния стремеж да се представи желаното за действително.

Съществуват

свързани с опитите за представяне на либералните демокрации като чисто граждански общества. На първо място сред тях е фалшифицирането на историята. Така наречените “политически” нации, като френската, канадската или американската, действително представляват относително “отворени” общности, предоставящи равни граждански права на всички свои членове, независимо от етническия им произход, раса или религия, но те съвсем не са започнали развитието си като такива. Във всеки отделен случай, формирането на нацията е стартирало около ограничено ядро – конкретна общност, обединявяща французи-католици (Франция), бели заселници-протестанти в Америка (САЩ) или европейски преселници (Канада), като това “ядро” постепенно се е разширявало. Тоест, опитвайки се да наложи на “националистите” от Босна или Косово да следват този модел и формират своите “нации” изключително на базата на “споделените политически принципи”, Западът на практика ги кара да експериментират нещо, което самите западняци никога не са правили.

На второ място (което е и по-важно) идеята за “гражданския национализъм” не отговаря на спецификата на либерално-демократичните общества (такива каквито са днес, а не в “лошите” стари времена). В края на краищата “гражданската” или чисто “политическата” идентичност на на един канадец например, е в същата степен наследена, както и “етническата” идентичност на един френски говорящ жител на канадската провинция Квебек. Защото да се идентифицираш като “канадец” означава, че си възприел културата и манталитета предадени по наследство и свързани с формирането на тази нация – и спомена за връзката с Великобритания и влиянието на британската политическа култура, и историята на сблъсъците и сътрудничеството между англо и френски-говорящите жители на страната, и двойнствените отношения с големия съсед от юг и т.н. Същото се отнася и за Франция, САЩ, или дори Македония. Колкото силно да е влиянието на обединяването около едни или други абстрактни политически принципи на принадлежащите към тези нации, формирането на националната им идентичност реално се извършва, преди всичко, на базата на наследени културни особености и традиции, свързани с тяхната историческа специфика.

Накрая, съществуват много сериозни съмнения относно способността на една “чисто политическа” нация да обезпечи идеалните условия за социално разнообразие и развитие правата на индивида. Всъщност, фактът че само малцина измежду членовете на (западното) общество действително възприемат сериозно идеята за изграждането на модерната нация около някакви споделяни от всички общи принципи, не ни позволява да смятаме, че тази идея действително би могла да послужи като противоотрова на етническата вражда и нетолерантност. Дори и бегъл поглед към историята показва, че тъкмо опитите за налагане на един или друг тип “универсална колективна справедливост” са провокирали по-голяма жестокост и нетолерантност, отколкото и най-свирепият и безумен “етноцентризъм”.

Нека не забряваме, че якобинците във Франция или болшевиките в Русия налагат своите терористични режими в името на чисто “граждански”, а не на “етнически” принципи. Фокусирането на вниманието върху политическите принципи като база за колективната (национална) лоялност, всъщност генерира в по-скоро недоверие между отделните индивиди, отколкото съдейства за тяхното обединение. И това е лесно обяснимо. Защото ако единствената причина да си вярваме един на друг е привързаността ни към определени политически принципи, вероятно ще бъдем ангажирани най-вече с това да следим, доколко съседът ни например е верен на тези “споделени принципи”. Това, между другото, е и една от причините за съпътстващия всяка победила революция ръст на взаимните подозрения и обвиненията към другия в предателство на нейните принципи.

Либералните изследователи са в правото си да ни внушават, че националните общности са “въображаеми” или “искуствено наложени и изградени”. Само че те са “въобразени, наложени и изградени” от хората, отчаяно стремящи се да открият кое действително ги свързва и разделя, не им позволявайки да се превърнат в напълно откъснати един от друг “атомарни” индивиди. А най-здравата измежду обединяващите тези индивиди връзки е тъкмо онази, предаваща се от поколение на поколение и служеща като основание при самоопределянето им за принадлежащи към една или друга нация.

Ето защо ще бъде груба грешка ако, опитвайки се да развенчаем “консервативните митове” за естественото делене на световното население на нации, допуснем съживяването на либералния мит за способността на индивида да променя света, както и колкото си иска, за да удовлетвори максимално собствените си потребности. Ако “консервативният мит” маскира начините, по които ние самите формираме своите общности, то либералният къса връзките позволяващи ни да го правим, което е далеч по-опасно.

На пръв поглед тезата за “гражданския национализъм” ни предлага изкусителна алтернатива на етноцентризма и нетолерантността. Тя е особено привлекателна за гражданите на страни като САЩ например, чието оскъдно историческо наследство и многобройните емигрантски вълни поощряват илюзията, че нацията действително се базира единствено върху съзнателно споделяните принципи. Подобна визия обаче, изкривява политическата реалност в не по-малка степен от най-ужасните митове на “етническия национализъм”, на които уж се противопоставя. В крайна сметка, налагането на поредния политически мит е безкрайно лош и очевидно неефикасен начин да бъде защитена свободата на обществото от изявите на ултранационалистическите политически страсти.