Събитията през последните години – непрекъснато разгарящите се конфликти на Балканския полуостров, надигащите се все по-остри противоречия в бившите съветски републики, терористичните атаки срещу Америка и последвалата война в Афганистан – потвърждават сякаш най-мрачните предвиждания на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите. Повечето конфликти през последното десетилетие са не само етнически или национални, а често прерастват в религиозни, очертавайки се в крайна сметка, и като цивилизационни противоречия. Наистина ли се надига световен, глобален сблъсък на цивилизациите?

Веднага след атаката срещу Световния търговски център и Пентагона Буш направи изявление, че американците ще отвърнат на удара и това ще бъде

Още на следващия ден обаче президентът ревизира думите си, подчертавайки, че американският контраудар няма да е насочен към мюсюлманите изобщо, а ще се разгърне като война на САЩ срещу световния тероризъм. Въпреки тези твърдения, все повече политически наблюдатели и коментатори интерпретират събитията именно като сблъсък на две различни цивилизации – християнската и ислямската. Така някои от най-нерадостните прогнози на Хънтингтън сякаш се сбъднаха. Самият той едва ли е очаквал теорията му да стане толкова модерна и да придобие такава популярност в съвременния свят.

При внимателен прочит на съчинението на Хънтингтън обаче не само се появяват въпросителни, но стават очевидни и редица пропуски, неясноти и противоречия в основната му теза за сблъсъка на цивилизациите. Които могат да бъдат обобщени в две основни групи: първо, вътрешни неясноти в тезата, изразяващи се във взаимоотричащи се твърдения; второ, недостатъчна убедителност на самата постановка, така както е изведена тя. В по-нататъшното изложение ще се опитам да приведа аргументи в тези два аспекта, оправдаващи критиката ми към Хънтингтън.

Основната теза на американския учен се изразява в твърдението, че културата и културната идентичност формират моделите на обединяване, дезинтеграция и конфликти след Студената война. Така се заражда един нов световен ред, основан на цивилизационния принцип. В този нов свят съжителстват локалната политика на етничността и глобалната политика на цивилизациите. Според изследователя, през Средновековието противопоставянето се изразява в конфликти между европейските династии, а при раждането на модерните национални държави те прерастват в противоречия между отделните националности. По време на Студената война противоречията между нациите, на свой ред, отстъпват място на противопоставянето на идеологиите – тези на капитализма и на социализма. След падането на Берлинската стена пък, идеологическият сблъсък замира, изместен от конфликта между цивилизациите.

На пръв поглед, подобно развитие изглежда логично, но ако се задълбочим в тезата на Хънтингтън, ще видим някои сериозни противоречия. Кои са основните цивилизации, противопоставящи се помежду си, след Студената война? Изследователят изрежда седем такива: синоистка (китайска), японска, индуистка, ислямска, западна, латиноамериканска, африканска. Съществуването на последната Хънтингтън поставя под въпрос, посочвайки, че от учените единствено френският социолог Фернан Бродел защитава тезата за наличието на африканска цивилизация.

Може би най-голямото противоречие в теорията на Хънтингтън идва именно от формулирането на тези шест или седем цивилизации. Какви са нашите възражения?

Първо, Хънтингтън определя три отделни азиатски цивилизации – китайска, индуистка и японска. Подобно деление вероятно има своите основания, макар че редица автори говорят за съществуването на една единствена източна или азиатска цивилизация. Самият Хънтингтън пише, че между тези три цивилизации съществуват редица общи културно-исторически особености, рефлектиращи в силното усещане за културна близост и съпричастност и дори в съзнанието за сходна народопсихология на съответните страни. Например, общ за всички тях е акцентът върху колективното начало и социалния живот за разлика от ясно изразения индивидуализъм на Запада. Сближава ги също усещането за самобитна и уникална култура, която с хилядолетните си традиции и специфика, според представителите на тези цивилизации, дори превъзхожда и се издига над западната култура. Оттук се поражда чувството за солидарност и желанието за взаимопомощ и сътрудничество между китайската, индуистката и японската цивилизация, независимо от сблъсъците между Япония, Китай и Индия в различни исторически епохи (те не са нещо по-различно от конфликтите между очевидно принадлежащите към една и съща цивилизация французи и германци например).

Ето го и

в тезата на Хънтингтън – той извежда цивилизационния конфликт едва ли не като вездесъщ, а вече имаме пример за взаимопомощ и разбирателство между отделни цивилизации. Тоест, тези три култури – синоистка, японска и индуистка – трябва да се разглеждат не като отделни цивилизационни зони, а като една единствена цивилизация. В противен случай, многобройните примери за близостта между тях оборват твърдението на изследователя за неизбежния сблъсък на цивилизациите. И в двата случая обаче, налице е сериозен пропуск в тезата на Хънтингтън.

Второ, объркващ и смущаващ е фактът, че балканските страни като цяло, и източноправославните, в частност, не попадат в нито една от така изредените седем основни цивилизации. Такива страни са например Словения, Хърватия, Сърбия, Македония, България, Румъния. По отношение на Русия и на някои бивши съветски християнски републики като Украйна, Беларус и Молдова, Хънтингтън пише, че те се намират на граничните межди на цивилизациите, определяйки ги като “зони на разлом”, където съществува най-голяма вероятност за избухване на междуцивилизационни конфликти. И все пак на стр. 30 от книгата си Хънтингтън пише: “Сега разделителната линия е прокарана между народите на западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга”.

Подобно твърдение ни навежда към мисълта, че или авторът недостатъчно познава историята на източноевропейските страни, или пък става въпрос за грубо недоглеждане, недалновидност и липса на реална преценка. Приравняването на източноправославните и мюсюлманските страни на практика включва източноправославните народи в рамките на ислямската цивилизация – факт, който противоречи на здравия разум, от която и гледна точка да го погледнем – историческа, културна, политическа или религиозна. Събитията през последните десет години демонстрират точно обратното. Балканите се превръщат в една от разломните зони на цивилизациите, защото конфликтите в Босна, Косово и Македония за съжаление се разгръщат и на верския, цивилизационен принцип. В този смисъл откъсването на източноправославните страни от западната цивилизация и приравняването им с ислямските държави визира едно от най-сериозните противоречия в тезата на Хънтингтън.

Истина е, че не са малко изследователите, отричащи принадлежността на източноправославните народи към западната цивилизация, защото културната зона на източноправославието най-често се възприема като междинен и средищен свят

Изхождайки от тази гледна точка, световноизвестният социолог Арнълд Тойнби обоснова наличието на отделна и самостоятелна източноправославна цивилизация, а Збигнев Бжежински интерпретира термина “Евразия”, обозначавайки с него страните от западния свят, източноевропейските и балканските страни, Русия и дори народите от Далечния изток – Китай и Япония. В сравнение с други геополитици, пренебрегването на източноправославните страни и, в частност на Русия, от Хънтингтън представлява необясним пропуск в неговата теория.

Трето, изследователят твърди, че при изграждането на идентичността противоречието между цивилизационното “ние” и извънцивилизационното “те” е винаги константно. Тази особеност, според Хънтингтън, се ражда от чувството за превъзходство (понякога малоценност) спрямо хора, възприемани като много различни; от страх или липса на доверие към такива хора; от трудност при общуването, произтичаща от езикови различия, както и от различия в разбирането за това, което се нарича гражданско поведение; от непознаване на социалните предпоставки, мотивация, отношения и практики на другите хора (стр. 181). Въз основа на тези твърдения Хънтингтън заключава, че конфликтът е вездесъщ, защото е човешко да мразиш. Омразата от своя страна, според него, е необходим фактор за самоопределение (стр. 182).

Противно на твърдението на Хънтингтън обаче, корелацията “ние-те” не само че не е застинала и константна, но се променя и варира както във времето, така и според човешките взаимоотношения, определени от групирането. Нещо повече – съществуват множество “ние” и “те” в зависимост от етнически, национални, религиозни, културни, териториални и цивилизационни признаци. Така например “ние” може да означава “ние, американците”, но може да насочва и към “ние, северноамериканците” (т.е. американци и канадци), или пък към “ние, западняците” (т.е. принадлежащите към западната цивилизация, обхващаща Северна Америка и Западна Европа). При това вътре в тези деления съществуват множество други субделения и макар всички те да се включват в една обща цивилизация, между тях често има съперничество, а понякога и противопоставяне. Такива са например противоречията между САЩ и Западна Европа, между Англия, Германия и Франция, между английска и френска Канада, между Франция и англоговоряща Канада и т.н. Взаимоотношенията между тези страни са разнопосочни. Те се развиват както по линия на укрепване на сътрудничеството и утвърждаване на общоцивилизационния признак, сплотяващ всички тях, така и на ниво борба за надмощие и сфери на влияние. В този смисъл е редно да говорим не само за сблъсък между отделните цивилизации. Със същия успех можем да твърдим, че съществуват и вътрешноцивилизационни конфликти, противопоставяния и дори сблъсъци. Заедно с това има немалко основания да поддържаме и тезата за взаимопомощ и приятелство между отделните цивилизации (както е в случая с Китай, Индия и Япония). Взаимоотношенията между САЩ и Япония например, принадлежащи към две съвършено различни цивилизации, също не са еднозначни. Те са едновременно пример както за съперничество и противопоставяне, така и за сътрудничество и синхронизация. От тази гледна точка корелацията “ние-те” никога не е константна и застинала, а динамично променяща се във времето в зависимост от редица обстоятелства.

Четвърто, не мога и не искам да се съглася с твърдението на Хънтингтън за вездесъщността на конфликта, за силата на човешката омраза и за неминуемия сблъсък на цивилизациите като основна линия на човешкото поведение в бъдеще. Вярно, самият Хънтингтън пише, че подобно развитие би могло да се предотврати, като най-реална възможност за това той вижда в отказа на Запада да бъде универсален, превръщайки се просто в уникален. Изграждайки културната си идентичност върху принципа на уникалността, Западът ще се самосъхрани и стане недосегаем за надмощието на чуждите култури. Няма как да не оценим подобно прозрение, нито пък да не се съгласим с неговата правота. Но дори и тук непредубеденият читател открива

В този смисъл няма как да не повярвам във вездесъщността на конфликта, подхранван от силата на човешката омраза, но не мога да вярвам, че омразата винаги присъства там, където съществува различието. Заедно с това омразата далеч не е единственият или най-важният фактор, задействащ човешкото самоопределение. Струва ми се, че днес човечеството е безкрайно обременено от материалистично-марксистката диалектика, изразяваща се в основния принцип за “единство и борба на противоположностите”. Такъв начин на мислене се е просмукал едва ли не в цялото ни общество, обхващайки подобно на октопод съзнанието на повечето индивиди. Тази материалистична диалектика се изразява в разбирането, че само благодарение на взаимообвързаността и непрекъснатата борба за надмощие на противоположностите човечеството еволюира. Липсата на борба означава застой и разруха. Така в социален план се заражда

Вече се приема почти единодушно, че, за да може едно общество да съществува, трябва да се изгради като контрапункт на други общества, затова то неминуемо се нуждае и от свои врагове. Това именно е и становището на Хънтингтън. Оттук и твърдението му, че естествената еволюция на човешкото общество минава през противопоставянето на различни врагове – крале, династии, нации, идеологически лагери, цивилизации.

Този начин на мислене се е превърнал в стереотип за повечето политици. В това отношение са много показателни изказванията на някои западни общественици (като Тачър например), веднага след падането на Берлинската стена и колапса на СССР. Общото между всички е силно изразеното опасение за бъдещето на Запада при отсъствието на очевиден конкурент и враг. В това те видяха сериозна заплаха за по-нататъшното развитие на западните народи. Ето защо, при липсата на ясен противник той трябва да се открие, а ако такъв не съществува – трябва да се създаде. Именно по такъв начин, в съзнанието на някои, конфликтите между двата строя съвсем естествено бяха изместени от още по-яростните конфликти между две или повече цивилизации. Подобен начин начин на мислене обаче, сам по себе си, се превръща в демагогия и заплаха, защото при съвременното технологично развитие враговете стават все по-силни и по-въоръжени, а конфликтите – все по-мащабни. И може би най-голямото предизвикателство за човечеството през ХХІ век ще бъде да открие друг принцип за развитие, изключващ задължителността на “борбата на противоположностите”, противопоставянето и самоцелното търсене на врагове.

Историята дава редица примери не само за сблъсък на чужди помежду си култури, но за среща и дори за синтез на различни цивилизации. От друга страна, цивилизационният сблъсък, колкото и реален да изглежда, не е единствена алтернатива на нашето развитие. Една среща на цивилизациите би могла да се случи поне на няколко различни равнища.

Първото ниво, на което тя се осъществява, е това на отделния индивид, когато той прониква и се вписва безболезнено в чужда културна среда, нерядко възприемаайки редица елементи от нея. Пример за това са смесените бракове между представители не само на различни националности, но и на различни раси и цивилизации.

Друго, второ ниво, на което се срещат цивилизациите, са многобройните имигрантски общности в редица страни по света, когато не просто отделния индивид, а цели групи от хора успешно се внедряват в нова културна и социална обстановка. Такива са например пакистанската и индийската общности в Англия, турците в Германия, българите в Бесарабия и т.н. При това, в повечето случаи, липсват сериозни противоречия и конфликти. Имигрантите се вписват бързо и лесно в новата среда, често се повлияват в една или друга степен от нея, но като цяло съхраняват етническата си и културна идентичност.

Не на последно място, можем да открием и примери за такива срещи на цивилизации, при които различните култури не само не се противопоставят, но здраво се свързват и преплитат до степен на синтез на отделните цивилизационни принципи. Подобен случай можем да открием в собствената си история, при сливането и доброволната асимилация между (пра)българи, славяни и траки, формирали общ народностен субстрат, своеобразна етническа амалгама. България е може би един от първите примери в света за наслагването и взаимопроникването на два и повече цивилизационни пласта, за среща между различни култури, довела не до противопоставяния, а до сътрудничество и

Подобни срещи на цивилизациите се осъществяват и в областта на идеите. Колкото и да невероятно да звучи, пример можем да открием дори в рамките на Османската империя, пословична с кървавите си конфликти и войни. Става дума за едно религиозно течение, наречено бекташизъм. То се свързва с мюсюлманска пантеистична секта, възникнала вероятно през ХІІІ век в Анадола. В нея безпроблемно са съжителствали християнство, ислям и паганизъм. Това учение прониква през ХV век и в Албания, където се разпространява най-силно в сравнение с другите балкански региони. Бекташите вярвали, че мюсюлмани и християни са равни. Те проповядвали, че добрият бекташ не би трябвало да прави разлика в поведението си между мюсюлмани и немюсюлмани и че всички те наравно трябва да участват в управлението на Империята. Разбира се, секта не само не получила необходимата известност, но членовете й били преследвани и жестоко наказвани. Самото и съществуване в ядрото на една от най-кървавите световни империи обаче, е доказателство за

и сътрудничество между две принципно различни цивилизации – християнската и ислямската.

В най-ново време можем да открием и друг подобен пример за цивилизационен синтез в сферата на идеите. Движението “Ню ейдж” съчетава в себе си западни (най-вече американски и англо-саксонски) и източни (азиатски) културни принципи. В това учение жаждата за живот и удовлетвореност, силният стремеж към личен успех и материална обезпеченост, характерни за Запада, са съчетани с източното будистко разбиране за съдбата, живота и смъртта. Не случайно тук се намесват и такива типични за будизма практики като осъзнаване на кармата, медитация и вътрешно виждане. На практика това е синтез между протестантските ценности, акцентиращи върху труда, успеха и материалното благополучие, от една страна, и основния будистки принцип за търсене и преоткриване на аза. Книгите на Шърли Маклейн, преведени на десетки езици и спечелили милиони почитатели по света, са най-жив пример за подобна среща и взаимопроникване между източната и западната култура в областта на идеите, която рефлектира дори в бита и начина на живот.

Всички тези примери свидетелстват, че сблъсъкът на цивилизациите е

който в никакъв случай не изчерпва човешкото развитие и който не би следвало да се абсолютизира. Нещо повече – теорията на Хънтингтън би могла да се използва и като оправдание за минали, сегашни или предстоящи военни противопоставяния. А психологията на военния конфликт всъщност не се е променила още от праисторическа древност. И до ден днешен тя се изразява в борба за надмощие, без разлика дали става дума за конфликти между крале, нации-държави, политически съюзи, идеологически лагери или цивилизации.