Анализирайки икономическите аспекти на онова, което последва атаките от 11 септември и обявената от Америка “война срещу международния тероризъм”, следва да се спрем преди всичко на тревожните и значими промени, характеризиращи стопанския живот в САЩ в навечерието на нападенията срещу Вашингтон и Ню Йорк.

През последните години американската икономика с бързи темпове се придвижваше към окончателната си виртуализация. Напрежението в борсите нарастваше прогресивно. Отношението между капитализацията на акциите на много от водещите корпорации, принадлежащи към “новата икономика”, и реалният ръст на техните печалби стигна до няколкостотин процента, а конкретно за интернет-компанията Yahoo – до 1000%! Същото се отнася и за болшинството компании, формиращи индекса NASDAQ. Последното пък означава, че очакванията на собствениците на акции от предприятията, свързани с “новата икономика” (а такива днес са над 50% от американците!), вече са довели до появата на цял фантомен и неподплатен от нищо реално финансов свят, където ценовите трендове са съвършено откъснати от фундамента, върху който се извършват разчетите в традиционната капиталистическа икономика.

Известно е, че

се базира на манипулацията на общественото мнение, изкуственото въздействие върху психологията на акционерите, както и на различни трикове, практикувани от съответните фирми, използващи огромната част от баснословните си доходи не за реално развитие на своя бизнес, а по-скоро за рекламни и презентационни акции, PR-кампании и т.н. Така, дори борсовите анализи постепенно се превърнаха в своеобразен нов вид PR-технологии. Щедро платените от “новата икономика” експерти вкупом и предричаха безоблачен ръст и “вечна стабилност”, напук на очевидните проблеми, нарастващи подобно на снежна топка, пусната по нанадолнището. Пропастта между реалното състояние на американската икономика и фалшивият и публичен образ, придобила междувременно не само стопанско, но и политическо и дори геополитическо измерение, стремително продължаваше да се разширява. В крайна сметка, обективните статистически анализи показват, че тоталната “информатизация” на производството, гарантира (като цяло) предимно подобряване имиджа на съответния производител, защото компютъризацията, внедряването на високите технологии и перманентният upgrade, води до реален ръст на печалбите само в твърде ограничен сектор на икономиката. В повечето случаи информатизацията не оказва кой знае какво влияние върху икономическата ефективност на предприятията от реалния сектор, а ползата от нея е съвършено несъпоставима с капитализацията на фирмите, контролиращи пазара на информационни технологии и услуги. Положението се влошава и от растящата самостоятелност на фючърсните и суапови пазари, като с ръста на паричните средства, задействани във виртуалния финансов сектор, сферата на реалното производство прогресивно губи значението си. Така възниква и своеобразната, самопродуцираща се система на “визуалния капитализъм”, както и “визуалният икономически ръст”, съществуващ по-скоро в пропагандната сфера. В резултат от всичко това, неоикономическият модел, възприет от САЩ постепенно премина критичната точка, след която стабилността на основните представители на американската (и световна) “нова икономика” започна да зависи от съвършено ефимерни и случайни процеси, заплашвайки да рухне тотално, като повлече със себе си и цялата световна финансова система още при първото сериозно предизвикателство – например необходимостта от трансформиране на критична маса акции на новата икономика в товарно покритие или пари. Илюстрация за

и маргинализацията на основните сектори на реалното производство е и мощният ръст наблюдаван в сферата на услугите (30% от американците са заети в нея) за сметка на производствените сфери.

В резултат от тези тенденции, реалното производство все повече се премества в други геоикономически зони – Азия, Евразия, Латинска Америка и т.н., където ниската цена на работната ръка и отсъствието на екологични стандарти позволява производството на реални стоки и добива на енергоресурси. Процес, развиващ се в друг икономически режим и на периферията на “основната” виртуална икономика.

В твърде сложна ситуация се оказа американският долар. А, като световна резервна валута, той е също толкова важен за геополитическата доминация на САЩ, както и ядреното оръжие, новите технологии или информационните мрежи. При това, явявайки се пресечна точка на глобалната геополитическа стратегия и икономическия механизъм, управляващ стопанството на Америка, доларът определя магистралните процеси в икономиката на САЩ (и, в частност, нейната виртуализация). Следователно, ръстът в разминаването между реалния производствен сектор и виртуалния финансов, не можеше да не се отрази и върху геополитическия статус на Америка.

В същото време, перспективата за въвеждане на “еврото” в Стария свят, чиято емисия се опира върху по-конвенционални икономически структури, близки по-скоро до реалния, отколкото до виртуалния капитализъм, не само ерозираше хегемонията на долара, но и поставяше под въпрос цялата геополитическа и икономическа мощ на САЩ. С ликвидирането на “съветската опасност” и възможността европейците да получат достъп до ресурсите на Евразия (т.е. да преодолеят досегашната си зависимост от суровините, доставяни им от арабския свят под строгия контрол на Вашингтон), ситуацията за Америка стана наистина критична. Тя допълнително се влоши от факта, че американците се сблъскаха с аналогични проблеми и в Азия, където, независимо от рецесията, Япония остава втора в света по обем на брутния си национален продукт, а темповете на икономически ръст в Китай и развитието на Тихоокеанския регион като цяло, постепенно поставят на дневен изместването на долара и появата на нова регионална валута – “техоокеанският юан” или “новата йена”. При това, за разлика от долара, тази нова валута би била обезпечена не от виртуалния, а от реалния производствен сектор.

Тоест, автономизацията на Евразия, на фона на стремителната “виртуализация” на американската икономическа мощ (отразяваща се пряко и на геополитическия статус на САЩ) представляваше

за по-нататашъната доминация на Америка в планетарен мащаб. Единствената солидна основа на американската икономика, действително здраво свързана с реалния (а не с виртуалния) сектор, а също и с конкретните измерения на геополитическия контрол, си оставаше военно-промишленият комплекс, където имаше и реално производство, и технологичен прогрес, и реални работни места, и инвестиции. Разбира се, този сектор винаги е бил сред най-сериозните опори на американската икономика, но тъкмо той след края на студената война започна да губи социално-политическата си легитимация в очите на обществото. Военно-промишленият комплекс гарантираше американската политическа доминация, давайки и необходимата устойчива база, докато в същото време виртуалната финансова система на Америка (независимо от всичките и хипнотични информационни атрибути и РR-стратегии), напротив, правеше позициите на САЩ в света все по-уязвими, носейки в себе си сериозната заплаха от скорошна и необратима катастрофа. Ситуацията се влошаваше допълнително от факта, че САЩ, превърнали се в единствената в света “хипердържава”, не можеха да си позволят да отстъпят назад, ограничавайки отново границите на доминацията си до Американския континент. Тоест, сблъсквайки се с колосалните трудности, съпровождащи световното им господство, САЩ, в същото време, просто не можеха да се откажат от него. Днес всички най-важни центрове на реалното производство вече се намират не просто извън територията на САЩ, но и извън пределите на Новия свят и, в случай че гигантската маса необезпечени от нищо (освен от геополитическата стратегия на Вашингтон и съвършената финансово-имиджмейкърска информационна мрежа) долари се върне обратно в Америка, това мигновено би задушило нейната икономика, слагайки край на мита за процъфтяващите Съединени американски щати.

Ефективната спекулативна игра с финансовите технологии, генерираща илюзията за американския икономически разцвет, на практика прикриваше назряващия колапс на цялата стопанска система на страната, съпоставим с краха на борсите през 1929 и последвалата Голяма депресия. При това има достатъчно данни, че сегашната криза би била далеч по-мащабна, особено отчитайки доминиращата роля на Вашингтон в света.

На този фон жестокият удар, нанесен сякаш в самото сърце на Америка на 11 септември и транслиран по целия свят чрез мрежата на CNN, всъщност се оказва локална мини-трагедия, в сравнение с планетарната катастрофа, която рано или късно щеше да се стовари върху САЩ, ако нещата бяха продължили да се развиват както преди тази дата.

Наистина, непосредствено след терористичната атака, индексът NASDAQ започна да пада, което обаче ставаше относително плавно и постепенно. Причината е, че вече съществуваше необходимото външно оправдание и то не бе свързано с критичното състояние на самата американска икономика. Тоест, атентатите дадоха на “новата икономика” необходимия концептуален аргумент за да запълни донякъде пропастта между виртуалния и реалния сектор на американското стопанство, запазвайки при това привлекателността си за акционерите и (най-важното) успешно прикривайки катастрофалния характер на течащите вътре в нея процеси. На свой ред президентът Буш обяви необходимостта от извънредни мерки за преодоляване на “породената от терористичното нападение икономическа криза”. За тази цел официално бяха отпуснати 92 милиарда долара (истинската сума всъщност е далеч по-голяма). Реалните загуби от унищожаването на “Близнаците” и едното крило на Пентагона обаче са много по-малки. Освен това, терористичната атака не би могла да стане причина за икономическа криза, по какъвто и да било критерий. Въпреки това, във Вашингтон говорят именно за “криза”. Това противоречие има само един отговор: Съединените щати действително са били засегнати от много сериозна икономическа криза, но това е станало преди, а не след 11 септември 2001. Ударът по Вашингтон и Ню Йорк на практика помогна за вземането на необходимите мерки по преодоляването и, както и за спасяването на “новата икономика”. Т.е. САЩ успяха да извлекат от тази трагедия много сериозна и еднозначна изгода.

Вече споменах, колко тясно са свързани

След 11 септември геополитическата и ядрена мощ на САЩ получи нова легитимност, както в международната политика, така и в съзнанието на самите американци. Пред лицето на новия враг – “международния тероризъм”, стават оправдани и новите разходи за въоръжаване, и създаването на Новата система за противоракетна отбрана, и мощните финансови инжекции за военно-промишления комплекс. А всичко това, в чисто икономически аспект, дава необходимата концептуална база за нов импулс на развитие на реалния сектор в американската икономика. Разбира се, от теоретичната гледна точка на крайните либерали, това решение не е съвсем коректно, но историята показва, че в подобни критични моменти САЩ винаги прибягват до нестандартни мерки – и в епохата на New Deal през 30-те, и непосредствено след Пърл Харбър, когато стартира конверсията на американската промишленост, и с началото на “студената война”. Геополитическата “корекция”, свързана с наличието на поредната “външна заплаха” нееднократно е спасявала икономиката на САЩ, без при това да се налага експлицитното коригиране на либералната икономическа теория.

Стратегическата роля на САЩ укрепва и в международен план, доколкото, поемайки защитата на света от “тероризма”, Америка автоматично очаква да получи подкрепата на всички онези, които защитава. Тъкмо те трябва да финансират модернизирането и повишаване мощта на американската армия, защото, както се твърди, тя е единствената им закрила. В тази нова ситуация икономическата конкуренция между различните геоикономически зони, заплашваща да прерастне в открити политически търкания между Вашингтон и Брюксел, мигновено отстъпва на заден план, защото пред лицето на “новите предизвикателства”, може да се интерпретира и като “косвена подкрепа за международния тероризъм”. Вашингтон вече е в правото си да заяви на европейците, че след като “международният тероризъм” обяви война на “цивилизацията”, занапред и отношенията между Америка и Европа ще се подчиняват на военновременната логика. Всъщност точно това имаше предвид президентът Буш, когато в ултимативна форма заяви преди време, че “в този критичен момент всички страни в света трябва да определят с кого са – със САЩ, или с тероризма, защото трета позиция просто няма”. Така

идва на помощ на Америка точно в този критичен момент, когато планетарната им глобална функция е поставена под въпрос. Много важно е да се разбере, че преди 11 септември еднополюсният свят, доминиран от САЩ, всъщност бе застрашен не от “международния тероризъм”, а от перспективата за мирна и “мека” еволюция на основните геополитически субекти – ЕС, Русия, Китай, Индия, Иран, Япония и държавите от Тихоокеанския регион и арабския свят в самостоятелни автономни структури, формиращи новия многополюсен свят. И не терористичните нападения, а по-скоро липсата на такива нападения би застрашило реално американската доминация, създавайки предпоставки за алтернативен световен ред, в който на САЩ бе отредена достатъчно важна, но не и най-главната роля. А в геополитическата и икономическа ситуация, в която се намираше Америка в навечерието на 11 септември, това бе равнозначно на катастрофа.

Струва си да анализираме и тезата за екстериториалния характер на новата заплаха – “международния тероризъм”. Бин Ладен и неговите последователи (т.е. онези символични фигури, олицетворяващи “врага”) не могат да бъдат локализирани и обвързани с една единствена държава или народ, те са по-скоро своеобразна, силно политизирана, секта. На всичкото отгоре съвсем не е ясно, дали са единствените организатори и извършители на акциите в Ню Йорк и Вашингтон. Подобен екстериториален противник обаче, при нужда, може да бъде открит, буквално навсякъде, превръщайки всяка точка на планетата в зона на пряка американска военна намеса. По същия начин стои и въпросът с финансовите мрежи, които могат, пряко или косвено, да се свържат с “терористичнана общност”. Така САЩ, като най-голяма жертва и основен борец с тероризма, си запазват правото на пряка намеса и във финансово-икономическите процеси на планетата. В крайна сметка, екстериториалността на престъпника, изисква и екстериториални (в конкретния случай - глобални) пълномощия за неговия преследвач. Дори и само в чисто икономически план обаче,

Разбира се, би могло да се възрази, че утвърдените демократични норми няма да позволят на Вашингтон да наложи пряката си доминация над света и ще попречат на американците да злоупотребят с тези мощни инструменти (включително морални и правови), оказали се в ръцете им след събитията от 11 септември. Но нека бъдем реалисти – САЩ отдавна смятат международните демократични институци (повечето от които са остатъци от рухналите Ялтенски споразумения) за бреме. Затова не може да се изключва, че в определен момент либералният икономически модел и специфичната американска ценностна система могат да се ориентират към използването на средства, имащи твърде малко общо с демокрацията.

Трезво анализирайки реалните заплахи за американската хегемония преди 11 септември (особено в икономическата сфера), следва да признаем че те са концентрирани именно в онези страни, които днес участват в антитерористичната коалиция на страната на САЩ. Тоест, обявявайки Третата световна война срещу “тероризма”, американците на практика ликвидират реалните си конкуренти. И истинските мишени в тази война не са онези, които официално се смятат за такива, а други, явяващи се формално съюзници и партньори на Америка.

Не по-малък парадокс представлява и фигурата на “врага”. За такъв са нарочени сили, които по своя произход, мащаб и геополитически потенциал, не само че не представляват сериозна заплаха за САЩ (в икономически и геополитически смисъл), но и доскоро бяха използвани като доста ефективен инструмент на американската политика в различни регионални конфликти – от противодействието на съветската империя в периода на войната в Афганистан до дестабилизацията на Средна Азия и Кавказ, насочени против интересите на Русия и Иран. Нещо повече, избирайки за основен противник на единствената в света “хиперсила”

отгледано и възпитано навремето от американските и британски специални служби, САЩ невероятно издигат неговия статус, придавайки му геополитическа тежест, каквато то само никога не би могло да си извоюва. Така, превръщайки един фиктивен от геополитическа и икономическа гледна точка, силов полюс в реален и “особено опасен”, Вашингтон може оттук нататък, под всевъзможни благовидни предлози, да изисква от реалните си конкуренти (и неволни съюзници) отстъпки в онези сфери, които са особено важни за укрепването на американската хегемония. Точно такива искания получиха лидерите на болшинството големи световни държави веднага след 11 септември, като във всеки конкретен случай те бяха формулирани по различен начин. На ЕС, Япония и стратегическите партньори на САЩ от Тихоокеанския регион бе предложено да забавят излизането си от “доларовата зона” и диверсификацията на валутните вложения, както и да заплатят военните разходи на коалицията. Наред с това недвусмислено им бе внушено да забравят за повишаването на политическата си или геополитическа самостоятелност, за алтернативните модели на глобализация или за многополюсния свят. Русия пък бе заплашена с икономически натиск и превръщането и в една от “страните-парии”. Китай бе шантажиран с “назряващите проблеми” в Синцзян и т.н. Изборът на Афганистан като плацдарм за ответния удар срещу “тероризма”, също отлично се вписва в американската геополитическа логика. Тази страна е разположена в центъра на Евразия, обкръжаващите я държави (Русия, Китай, Иран, Пакистан, Индия и т.н.) пък представляват елементите на потенциален “евразийски блок”, особено заинтересуван от възраждането на многополярния свят, отслабването на САЩ и ерозирането на сегашната им доминация. И в този смисъл Афганистан е най-удобната площадка, контролирайки която, Америка може да дестабилизира потенциалните си противници, в перспектива разпространявайки върху тяхната територия и сфери на влияние все нови и нови огнища на напрежение, или пък трансформирайки последните в зони на войни с малка или средна интензивност.