Добромир ДОБРЕВ*

Един от основните проблеми в началото на прехода от централно-планова към пазарна икономика в България се оказа липсата на елитарен подход в контекста на структурната реформа, което доведе до множество грешки в провеждането й и безспорно изоставане от другите бивши социалистически страни. Никой от "строителите" на новата пазарна икономика не си даде сметка, че рязката либерализация на ценообразуването в рамките на монополизирано стопанство, при липсата на пазарно мислене на икономическите субекти и при дългогодишното "цензуриране" на пазарната информация ще доведе до пълен крах тази

чиито живителни сили дълги години са се поддържали единствено от изградения в рамките на СИВ "клирингов инкубатор”. В желанието си да преодолеем основното противоречие на социалистическата система, а именно разминаването между структурната отвореност и институционалната затвореност на социалистическите икономики, ние отрекохме напълно ролята на държавата в поддържането на икономическата стабилност, поради което формалната подкрепа за частния бизнес, най-вече в лицето на преструктуриращото се икономическо законодателство, се откъсна далеч напред в сравнение с концепциите за фактическа подкрепа, което изигра своята деструктивна роля в прехода. В резултат изградихме един нестабилен, силно поляризиран модел (коефициентът на Джини за България е в рамките на 0.35 – 0,40), чийто характеристики са нетипични за Европейския регионален модел като цяло. Още повече, че в годините на валутен борд се появиха симптоми, които образно можем да определим като "българска болест", а именно симптоми на пълно несъответствие между относително добрите показатели на макроравнище и незадоволителните резултати на микроравнище, които са благонадежден индикатор за неефективната държавна политика в областта на развитието на предприемаческата дейност.

Изход от така създалата се ситуация България потърси в интензификацията на процесите на европейска интеграция и резултатите не закъсняха – на 10.12.1999 страната ни официално бе поканена да започне преговори по присъединяването си към ЕС. И въпреки че индексът на Андерсон-Норхайм за България, измерващ интегрираността на дадена икономика към определена общност – в случая ЕС – нараства с 83% в периода 1993-1999 г., стойността му през 1999 г. – 1.416 е твърде ниска, което говори за все още слабата степен на интегрираност на българската и европейската икономики. Подобни заключения се съдържат и в Редовният Доклад за 2000 на Еворпейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване към ЕС, в който се отчита, че страната ни не покрива икономическите критерии от Копенхаген за членство в Съюза. Основни проблеми пред наличието на функционираща пазарна икономика са слабата съдебна система, неспособна да осигури защита на собствеността, спазване на договорите и защита на кредиторите, слабо развития финансов сектор и бавната и неефективна приватизация. Всички тези слаби пунктове в българската икономическа композиция предопределят и неспособността й в средносрочен план да се справи с конкурентните сили в рамките на ЕС, като почти парадоксален изглежда фактът, че през 2000, в едно изследване на световната конкурентноспособност, проведено по методологията на Харвардския Институт за международно развитие, България е поставена на предпоследно място, изпреварвайки единствено разтърсения от два преврата през годината Еквадор. А относно скоростта на българските реформи достатъчно красноречиво говорят фрази като "подновяваме препоръките си от предишното издание" и то в доклади като Бялата книга на БИБА

В така изградената икономическа среда,

е неотклонното следване на политиката на икономически растеж. В тази насока похвално е намалението на някои данъчни ставки, както и срока на данъчния кредит през изминалата година, но за съжаление усилията на правителството отново се оказаха разнопосочни с оглед приемането на Закона за държавния вътрешен финансов контрол, който е опит за пряка намеса в упражняването на правото на частна собственост, а това естествено де-стимулира предприемаческата дейност. Не особено логично в контекста на пазарната икономика е и гарантираното положение на държавата на привилегирован кредитор, което подкопава в още по-голяма степен и без това крехкия ентусиазъм на частните финансови институции по повод отпускането на кредити. Необходима стъпка в това отношение е гарантиране на равноправна удовлетвореност на частни и публични кредитори при ликвидация на дружествата.

Може и да звучи парадоксално, особено предвид ниската ликвидност на капиталовия пазар, но проблем, вместо фактор, стимулиращ растежа, в настоящия момент се оказва и натрупания от пенсионните фондове свободен финансов ресурс (до края на 2001 г. – около 250 млн. лв.) и то най-вече поради липсата на консуматори. На практика освен в депозити в банките и ДЦК фондовете не могат да инвестират ресурса си в почти никакви други финансови инструменти, поради което естествени са опитите на правителството да ги привлече в инфраструктурни проекти с популистка насоченост и ниска доходност. Алтернатива би било отпадането на нормативната горна граница от 10% на инвестициите в чужбина, което ще позволи на фондовете да оптимизират управленските си решения. Паралелно обаче трябва да се помисли и за развитието на капиталовия пазар, което ще осигури функционирането им в рамките на пазарна среда и ще ограничи повсеместното изтичане на капитали зад граница.

В контекста на приватизацията добър ход биха били промените в механизмите на разпределение на касовите постъпления като се промени настоящата практика те да се използват за разплащания по външните задължения. По-благоразумно би било тези средства да се насочат към реалния сектор, например формиране на фондове за експортно стимулиране, осигуряване на ресурс за държавни банкови гаранции и др., които биха имали непосредствен ефект в посока стимулиране на икономическия растеж в страната. Може да се обсъди и възможността за провеждане на следващ етап от масовата приватизация чрез емитиране на бонове под формата на ценни книжа и тяхната продажба единствено на Фондовата борса срещу акции от предприятия или пари в брой, като по този начин ще се привлекат и външни инвеститори. Промените в нормативната база, разрешаващи на инвеститорите да заплатят до 90% от цената на предприятията, невключени в списъка за целева приватизация, с компенсаторни записи бихме могли да определим единствено като създаване на порочната практика развитието на един пазар (този на компенсаторните книжа) да се поставя в привилегировано положение спрямо останалите. По-опасното в случая обаче е липсата на отчетност на компенсаторните книжа в рамките на паричното предлагане, въпреки че те реално изпълняват функциите на пари и представляват около 20% от широките пари (М3) в страната. А освен това, дори и тези промени действително да активизират пазара и да повишат реалната цена на компенсаторните записи от сегашната им стойност (1б-17 лв. на 100 лв. номинал), ефектът би бил по-скоро социален, отколкото икономически.

Добър

би било и конвертирането на плащанията по външния дълг през националната икономика чрез предлагане от страна на държавата на брейди книжа в левово изражение на международни търгове като по този начин купувачът инвестира в българската икономика и ограничава изтичането на валутни ресурси зад граница, което ще стимулира инвестиционния процес в страната.

Наложително е и преосмисляне на участието на държавата в някои от подотраслите на тежката промишленост. Дори и елементарното познаване на теоретичния модел на Хекшър-Олин е достатъчно да ни убеди в липсата на сравнителни преимущества за страната в този тип промишленост като целесъобразно е ресурсите да се пре-дислоцират в първичния и третичния сектор. В рамките на аграрния сектор с оглед стартиралата програма на ЕС – САПАРД, трябва да се помисли за създаване на гаранционен фонд за ко-финансиране от местни банки на проекти включени в програмата, което ще стимулира активността на селскостопанските производители, както и да се създаде институционален ресурс за придвижване на проектите за комасация с оглед неефективното обработване на дребните и разпокъсани парцели.

И не на последно място – за да не остане извън рамките на глобалното развитие България, трябва да развие собствена интернет-икономика с оглед първостепенната роля на информацията като фактор на съвременната производствена функция. За целта следва поетапно да се създадат: 1) Агенция за интернет-развитие, която да подготви необходимите законодателни промени; 2) да се осигури специално данъчно и административно третиране на IТ-индустрията; 3) да се стимулира инвестиционния процес чрез ускорена амортизация; 4) да се усъвършенства статистическата отчетност в сферата на високотехнологичните предприятия и 5) да се гарантира ограничена държавна намеса в сектора, включително чрез редакция на Закона за технологиите.

Списъкът на предложените мерки, стимулиращи икономическия растеж, в никакъв случай не претендира за изчерпателност, но показва

по пътя на европейската интеграция. Единствено стабилен икономически растеж от 7-8% годишно в рамките на по-продължителен период от време ще стопи значителното ни изоставане от европейската икономическа композиция и ще създаде предпоставки за покриване на икономическите критерии от Копенхаген. Имаме обаче основание да вярваме, че съществуващият напредък ще доведе в близките 2-3 г. до изпълнението на краткосрочния приоритет: съществуване на добре функциониращо пазарно стопанство, на чиято институционална основа да постигнем в средносрочен план висока конкурентноспособност на българските стоки и услуги на единния пазар. Така че датата на приемането на България за пълноправен член в ЕС /вероятно в периода 2007-2010 г./ е колкото далеч от политическа гледна точка, толкова и близко от икономическа, предвид обема работа, която предстои да свършим на настоящия, предприсъединителен етап.