Проф.д-р Стефан КАРАСТОЯНОВ *

Политикогеографските изменения, осъществени в България и другите страни на Източна и Централна Европа, са обусловени от същественото преобразуване на икономическите, социални и политически структури. От изключително значение за политическата география на източноевропейските държави е адаптацията на държавните им структури към променената вътрешно- и външнопнолитическа конюнктура. Важно е и въздействието на съседите на определена държава върху хода на процесите на преход и трансформация. Казваме това, защото сблъсъкът на разнопосочни геополитически въздействия върху един относително малък по териториален обхват регион, като Балканския полуостров, го лишава до голяма степен от възможността да се превърне в значителен геополитически център. Голямата народностна и държавна раздробеност, наред с редица географски и политически фактори, има като пряк резултат общата политическа слабост на държавите от региона. Постигнатото за продължителен период от време равновесие на силите между двата водещи геополитически центъра след Втората световна война запази териториалното статукво на полуострова, прикривайки балканские проблеми (етнически, религиозни, вътрешно- и междудържавни) със завесата на едно гигантско противопоставяне в световен мащаб. Разместването на геополитическите пластове в глобален мащаб обаче, отново (и за кой ли път) доведе до катастрофа на Балканите. И днес, на територията на някои балкански страни имат място кървави конфликти, загиват хора и се говори за прекрояване на територии.

Разпадането на социалистическата политическа и стопанска система в страните от Централна и Източна Европа и бившия СССР постави балканските държави и, в частност, България в съвършено

Нова геополитическа обстановка

В тези страни, наред с изключително сложните икономически проблеми, се засилиха етническите и етноконфесионални конфликти.

Пряк резултат от позитивното сътрудничество между държавите-членки на Съвета на Европа бе изготвената на 1.02.1995 “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства”. В нея се предвижда разработването на национално законодателство, което да защити правата на човека, включително и на отделните етнически групи. За съжаление, в този документ не е формулирано понятието “национално малцинство”. Счета се, че текстовете му дават възможност на всяка държава сама да определи в законодателството си, как да защитава правата на представителите на други етнически групи. Чл.2 от Конституцията ни определя България като “единна държава”, в която “не се допускат автономни териториални образувания”. На свой ред, чл.36 осигурява правото на всеки да се ползва от своя език, ако българският не му е майчин, а други разпоредби осигуряват останалите индивидуални граждански и човешки права. На пръв поглед няма място за никакво безспокойство. Внимателният прочит на Рамковата конвенция обаче, предизвиква сериозни размисли. Което е напълно разбираемо, защото става дума за защита на българските национални интереси. Ето защо ратификацията на конвенцията трябваше да стане едва след задълбочен анализ, отчитайки всички исторически, политически, социални и икономически особености на страните от Балканския регион. И, което бе по-важно, без развихрянето на познатите ни балкански страсти.

Един от фундаментите, върху които се гради съвременната хуманитарна наука е понятието “нация”. То съхранява и генерира емпирична информация в рамките на един изключително богат спектър от научни знания, изследвани от политическата география и геополитиката, историографията, философията и социологията. През отделните исторически епохи в разбирането за национална общност се влага специфично съдържание. Като хуманитарна категория, нацията представлява хомогенен универсален продукт на човешката мисъл и дейност. Възниква в определен момент от традиционното общностно съществуване на хората, когато са налице белезите на напреднала културна цивилизация. Нейни атрибути са общностното съзнание, езикът, територията, държавната организираност, обичаите, традициите, религията и др.

Като понятие, нацията възниква в Европа през Просвещението и се развива след Френската революция. При

Формирането на националната идеология

на различните страни се открояват главно две концепции за нация: етническа (етнонация) и социокултурна (политическа нация). Според англичаните например, нацията е “голяма общност от хора на определена територия, чието общество е под едно управление”. Американците, на свой ред, смятат, че нацията е “маса от хора, свързани с дадена територия и осъзнаващи единството си дотолкова, че да търсят или имат свое управление”. Французите пък са убедени, че нацията е “човешка общност, която най-често е заселена на една и съща територия и има повече или по-малко силно историческо, езиково и религиозно единство”.

Общоприето е мнението, че етническата концепция за нацията следва да се разглежда като изминат етап, доколкото нито една нация по света не може да претендира за етническа монолитност или еднородност. В края на ХХ век се налага идеята за социокултурната (политическата) нация, представляваща “общество от граждани, обединени от идеята за обща държавност”. Такова разбиране за нацията е залегнало в законодателството на повечето страни в света – Франция, САЩ, Швейцария, Испания, Италия, Великобритания, Австрия, а на Балканите - Гърция и Турция.

Днес приемаме българската нация като исторически създала се общност, възникнала и функционираща върху територия, която представлява единно политическо, икономическо, социално и духовно пространство. Принадлежащи към българската нация са всички нейни граждани, независимо от етническия им и расов произход, които не се стремят към чужда национална идентичност. Разбирането за нацията като социокултурна или политическа общност стои в основата на съвременното българско държавно устройство. Колкото до българската етническа територия, тя категорично е определена от границите на Българската екзархия и включва всички българи от историко-географските области Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, или приблизително 170 хил.кв.км. Естествено е на тази българска етническа територия да живеят и други етнически групи. При преброяванията от 1890 до 2000 се вижда динамиката в етническата структура на българското население (табл.1).

Таблица 1. Динамика в етническата структура на населението на България

Етническа група 1890 1920 1946 1956 1965 1975 1992 2000

Общо 100,0 100,0 100,0 100,0 100,0 100,0 100,0 100,0

Българска 77,1 83,3 84,0 85,5 87,9 90,0 85,7 83,6

Турска 14,2 10,7 9,6 8,6 9,5 8,4 9,4 9,5

Циганска 2,4 2,0 2,4 2,6 1,8 0,2 3,7 4,6

Татарска - - - 0,1 0,1 0,1 0,1 0,1

Еврейска 0.9, 0,9, 0,6, 0,1 0,1 - - 0,1

Арменска 0,4 0,2 0,3 0,3 0,2 0,2 0,2 0,2

Друга 5,0 2,6 3,1 2,9 0,4 0,3 1,0 2,0

Въпросът за етническата структура се разглежда както от гледна точка на относителните дялове на отделните етноси в структурата на цялото население, така и от гледна точка на разпределението на териториите, населени от различните етноси.

Привържениците на подписването на Рамковата конвенция подчертаваха, че едно от условията за приемането в НАТО е кандидатите да нямат неразрешени етнически проблеми, независимо че не всички страни-членки са подписали този документ. Тук няма да се спираме на двойния стандарт. По-скоро ще се съсредоточим върху

Широко разпространено е мнението, че то се създава при конфликти и прекрояване на граници между съседни държави. Дори в обяснителния Доклад към Конвенцията се посочва, че етническите, езиковите, религиозните и културните различия не водят непременно до създаването на национални малцинства. Пак там е записано, че никой няма право произволно да избира принадлежността си към тях.

На този фон, струва си да се запитаме, защо членки на НАТО като Франция, Белгия и Турция се въздаржат да подпишат въпросната Конвенция? Ами защото си имат много сериозни причини, а те за Франция са, че освен наличието на бретонци, елзасци, провансалци и гасконци, на френска територия живеят 1,5% алжирци, 1,4% португалци, 1% мароканци и близо 1% чернокожи от френскоговорещи африкански страни. Те национални малцинства ли са? Категорично не и именно затова Франция няма да подпише Рамковата конвенция. В Белгия пък, освен фламандците и валоните, живеят близо 12% имигранти от бившите белгийски колонии. Турция упорито отказва да признае, че на територията и живеят над 15 млн.кюрди. Германия, най-мощната европейска държава, подписа Рамковата конвенция, но със съпътстваща декларация, в която са упоменати само две национални малцинства – датчани и лужицки сорби. А на немска територия живеят близо 2,3% турци, 1% италианци и повече от 1% сърби и хървати. Защо Гърция, Швеция и прибалтийските републики още не са ратифицирали Конвенцията? Защото в такъв случай Гърция например, ще трябва да признае наличието на българско национално малцинство в Егейска Македония и Беломорието.Дали българите там ще доживеят това? Съмнявам се. Сложно е и положението на прибалтийските държави. Там през комунистическия период бе заселено компактно руско население, което, ако бъде обявено за национално малцинство, ще създаде доста проблеми за националната сигурност и дори за съществуването на трите републики. Могат да се дадат много подобни примери.

Каква трябваше да бъде българската позиция?