Вече дванайсет години българският преход се върти в омагьосания кръг на ултралибералните рецепти и лявата фразеология. Време е за промяна и тя може да дойде само отдясно

Петър ГЕОРГИЕВ

Казват, че всички консерватори имат една обща трагична черта – те, по правило, губят. Опитвайки се да се противопоставят на новото, разглеждано (често не без основание) като “негативно, разрушително и предателско” спрямо вековните традиции и устои, те са обречени да изгубят една след друга всичките си битки, просто защото от другата страна на барикадата срещу тях се е изправило неумолимото Време. Позицията на консерватора-традиционалист изглежда като трагична (макар и привлекателна) поза, ярък но обречен жест. Смята се, че консерваторите отхвърлят предварително всяко нововъведение, противопоставяйки при това на модернизационния проект, не някакъв собствен, а по-скоро пълната липса на всякакъв проект. Така, според мнозина, консервативната позиция се свежда единствено до това, всичко да си остане каквото е и да не се изменя. Последното, естествено, значително облекчава задачата на тези, които се стремят към радикална промяна на нещата. Защото огромният социален пласт от обществото, придържащ се към консервативни позиции, предварително се (само)изключва от обсъждането или реализацията на новите модернизационни програми, което не просто би създало конкуренция при избора на оптималния модернизационен модел, но и би позволило по-внимателно да се анализира онова, което предлагат радикалните “модернизатори” (независимо дали последните принадлежат към революционната левица или към не по-малко революционния краен либерализъм).

Фаталната обреченост на традиционния консерватизъм отдавна е предмет на анализ в средите на десницата. Още от времето на Луи дьо Боналд, Жозеф дьо Меестр, Доносо Кортес или Бердяев, консервативните философи си задават въпроса, дали и доколко самите консерватори са виновни за собствените си исторически провали и за фаталното надмощие на революционния, противоположен на техния, модел на развитие. Така се ражда

Идеята за “консервативната революция”

получила развитието си в трудовете на световно известни мислители от първата половина на ХХ-ти век като Освалд Шпенглер, Карл Шмит, Ернст Юнгер, Мартин Хайдегер или Артур Мьолер ван ден Брук, и задълбочена по-късно от новата европейска десница (Юлиус Евола, Ален дьо Беноа и др.). В основата и е радикалното преразглеждане на традиционната схема, противопоставяща противниците и привържениците на промените, съгласно която десницата почти автоматично се отъждествява с реакцията (и консерватизма), а левицата – с прогреса. Привържениците на концепцията за “консервативната революция” разглеждат този проблем по съвършено различен начин. Признавайки промените за неизбежни, революциите – за породени от органични причини, а социалното движение за исторически предопределено, те излизат далеч извън рамките на традиционния консерватизъм, лансирайки собствен “консервативен проект”, притежаващ специфична политическа, социална, културна и икономическа динамика. Според тях, структурата на обективната тенденция към модернизация и прогрес, следва да се гради по начин, съвършено различен от стандартните “леви” и “либерално-прогресистки” схеми, подкрепящи промените заради самите промени, движението заради самото движение и революцията заради самата революция.

За разлика от тях, идеолозите на “консервативната революция” смятат, че революционният проект следва да се реализира единствено в рамките на конкретния си исторически контекст, като бъде съхранено всичко онова от историческото наследство и традицията, което си струва да бъде запазено, разрушавайки в същото време елементите (институциите), препятстващи модернизацията и ерозиращи вечните и присъщи на всички етапи от човешкото и националното развитие ценности.

Днес България изживява изключително тежка криза. Причината за която се корени тъкмо във факта, че нашата “нежна революция” през последните 12 години се реализира като ултралиберална, а не като “консервативна”. Разбира се, рухването на комунизма бе исторически неизбежно, моделът му на “догонващо развитие” бе съвършено изчерпан още в началото на 80-те, а връщането към него е вече обективно невъзможно, напук на онова, което си въобразяват обявяващите се за “леви консерватори” носталгично настроени маргинали от крайната неокомунистическа левица. И, както при всяка лява или либерална революция, от нея загубиха всички. Онова, което бе обречено да рухне, действително рухна, но създалият се вакуум бе запълнен не от очакваните с толкова надежда строители на "модерния и ориентиран към бъдещето български капитализъм”, а от псевдокапиталисти, обслужващи почти изключително чужди, при това конюнктурни, интереси. За съжаление, причините за икономическата разруха и съпътстващата я морална криза продължават да се търсят не там, където трябва. Левицата (особено крайната) упорито лансира тезата, че причина за краха е заговорът на “предателите-перестройчици”, докато в средите на либералите все още битува не по-малко абсурдната теза за “съпротивата на неокомунистите и ченгетата срещу реформите”, като главен фактор за техния провал. Разбира се, митът за “заговора” е най-простото обяснение, особено, когато обективният анализ заплашва да срути априорно приетата и неосмислена критически хипотеза, превърната в аксиома. Очевидно е, че българската ляво-либерална “нежна революция” се провали тотално. Да ни измъкне от блатото, преди да сме затънали окончателно в него, може единствено

т.е. революция отвъд сегашната ни левица и либерална десница, отвъд ултралибералните модернизатори и ултралевите псевдоконсерватори-неокомунисти, отвъд прогресистите и традиционалистите, сляпо идеализиращи миналото. Предвид спецификата на прехода, подобна “революция” е по силите единствено на една “нова десница”, с каквато за съжаления България все още не разполага, но чието формиране вече тече през последните няколко години. Способна да излезе извън рамките на традиционното противопоставяне между модернизационния проект и липсата на всякакъв проект, т.е. между развитието и стагнацията, променяйки радикално онова, което действително се нуждае от промяна и съхранявайки (и дори издигайки на качествено нов етап) онези ценности, които неведнъж в трудни моменти са ни помагали да оцелеем като нация. Идва времето на диференцирането и всички штампи и банални обяснения за случващото се около нас и с нас следва да бъдат отхвърлени и преодолени. Просто защото реалността е далеч по-сложна от вулгарните схеми, опитващи се да я обяснат.

Нима капиталистическия модел се базира единствено върху идеите на крайния либерализъм? Нима съществува само един път към постигането на икономически и духовен просперитет? Нима “цивилизационният избор” не се определя преди всичко от органичната културно-историческа съвместимост на една нация с въпросната цивилизация, а се изчерпва само с принадлежността и към една или друга икономическа или военна организация?

следва да се опре на собствен специфичен и алтернативен футурологичен проект, основаващ се върху приемствеността , но не с изкуствено наложеният ни в продължение на половин век комунистически модел, а с традиционния път на развитие на българската държава в хилядолетната и история.

Истината е, че процесът на реформи у нас трябва да бъде оглавен от “консервативни революционери”. Именно да бъде оглавен, а не спрян. Да бъде насочен в правилната посока, а не да го “приключат”. Значителна част от българския елит обаче, като че ли не е наясно с това. Жалко, защото тази проста истина, все още непонятна на политолози и анализатори, интуитивно се усеща от най-широки слоеве в нашето общество. Които неслучайно масово гласуваха на последните избори за Царското движение, виждайки в Симеон ІІ именно “консервативния революционер”, способен да разчупи порочната ляво-либерална рамка на досегашния преход, успешно съчетавайки модернизацията и традицията. Съвсем друг, разбира се, е въпросът, дали точно НДСВ ще се окаже способно да реализира на практика българската “консервативна революция”. Дали заради очевидния външен натиск, дали заради факта, че на ключови постове в управлението внезапно се оказаха хора, неспособни да излязат от омагьосания кръг на ултралибералните рецепти и лявата, псевдосоциална реторика, правителството засега не оправдава очакванията на избирателите. Това обаче не променя особено нещата. Защото процесът на формиране на “нова десница” (т.е. на политическа сила - обективен носител на идеята на “революционния консерватизъм”) в България продължава и, както се вижда, дори се ускорява. Днес все още се задъхваме, робувайки на фалшиви, заимствани отвън рецепти, и привични стереотипи, плод на доскорошната национална дегенерация, стари грешки и провали и неизживени заблуди. Нещата обаче трябва най-после да се променят. Защото ние или ще изпаднем окончателно от общността на цивилизованите и развити нации, или все пак ще осъществим своята “консервативна революция” и, превръщайки се в просперираща икономически и културно национална държава, отново ще си извоюваме достойно място сред тях. А що се отнася до мястото на истинските консерватори, днес то е в първите редици на модернизаторите на България!