Събитията от 11-ти септември 2001 до голяма степен изместиха вниманието на света от кризата в Македония. Въпреки това обаче, събитията там продължават да са от ключово значение за стабилността на Балканите. Бъдещето на Македония е всичко друго, но не и ясно. Страната е изправена пред заплахите от гражданска война, политическа и социална дезинтеграция и икономическа катастрофа.

започнаха през февруари 2001. Непосредстено след превръщането на Косово в протекторат на НАТО, някои членове на Армията за освобождение на Косово (АОК) – останали без “работа” и отказващи да оставят оръжието, решиха да продължат “бизнеса” си в Македония. Тези хора, практикуващи партизанска война и терористични методи, се самообявиха за Национална армия за освобождение (АНО). Последваха ескалиращи нападения, престрелки и експлозии, съпроводени с взаимни заплахи от страна на албанци и македонци. Повечето от акциите бяха съсредоточени в районите на Куманово и Тетово. Те радикално промениха политическата ситуация и живота в страната.

Правителството очевидно бе изненадано от АНО, която на свой ред, поне в началото, нямаше ясно декларирана цел. Исканията на лидерите и по-скоро повтаряха онези на местните албански политици – превръщане на албанския в официален език и даване на албанците същия статус, който притежават македонците. Македонските сили за сигурност, както и армията, бяха твърде зле подготвени и въоръжени за да смажат атаките още в зародиш. С нарастване броя на убитите полицаи и войници, растеше и гневът на правителството, виждащо, че конституционната демокрация в републиката е поставена под въпрос от хора, които повечето македонци смятат за терористи и сепаратисти. Тактиката на АНО бе да провокира редовната армия да я атакува, като в резултат от това в конфликта бяха въвлечени и обикновените албанци от засегнатите райони, които в началото не демонстрираха особена симпатия към сепаратистите. Истинската цел на тази организация, преследвана безмилостно от нея, бе сходна с целта на АОК – създаване на независима албанска държава, включваща (поне) Косово и населените предимно с албанци части от Македония. По ирония на съдбата, макар че НАТО разполагаше със свои части в Скопската република, те нямаха и не получиха мандат за намеса. Междувременно македонската армия показа, че бързо възприема и, след като получи нови оръжейни доставки от чужбина, започна да притиска бунтовниците.

Акциите на АНО провокираха омразата на македонските граждани към албанските им съседи, увиличаваща се с всяко ново съобщение за убити войници или полицаи. Поляризацията между македонци и албанци прогресивно растеше. Тук и там започнаха погроми. Междувременно, македонската и албанската преса възприеха тон, поощряващ екстремизма и в двата лагера. Всички опити за помирение се оказаха безуспешни.

В тази ситуация Западът реагира неохотно и бавно, без ясен план и без разбиране на онова, което ставаше. Без да се е отърсила от “косовския синдром”, западната позиция интерпретираше твърде едностранчиво албано-македонските отношения, критикувайки прозападно настроеното правителство в Скопие, че “не е сложило край на дискриминацията на албанците” и оневинявайки на практика поведението на самите албанци. Западът очевидно забрави, че Македония е суверенна държава, а не протекторат като Косово. Че тя е работеща демокрация, макар слаба и корумпирана. Че, за разлика от Косово, албанците активно участваха в обществения живот и управлението още от провъзгласяването на независимостта преди десетина години. Нещо повече, макар че отношенията между македонци и албанци, разбира се, не бяха идеални, нямаше нищо подобно на насилието и етническото прочистване, практикувани от сърбите в Косово.

В крайна сметка, на Запад възприеха към Скопие политика на натиск за провеждането на реформи, основавайки се на малко наивната логика, че ако се преодолее “дискриминацията” на албанците, те ще демонстрират лоялност към Македония и няма да искат да се обединят с Косово. В резултат от това македонците решиха, че незаслужено ги третират като врагове, докато албанците, атакуващи една суверенна държава, кой знае защо се смятат за “добри момчета”. Западните медии редовно представяха македонците като примитивни “троглодити” и не е чудно, че дори либерално настроените измежду тях започнаха да негодуват срещу Запада (и особено срещу поведението на НАТО и САЩ), като тези настроения съществуват и днес.

След Охридското споразумение от 13 август, АНО предприе един чисто символичен жест, предавайки доброволно около 3000 броя леко оръжие. Абсурдно бе да се счита, че това бе цялото и въоръжение, но поначало

бе не толкова реалното разоръжаване на албанците, колкото намиране на повод Парламентът в Скопие да започне конституционни реформи.

Според македонския президент Трайковски, умерен прагматик, страната трябваше да приеме инициативата на НАТО, за да не се стигне до гражданска война. В сегашното правителство на националното единство, формирано през май, от македонска страна присъстват както умерени политици, така и десни националисти, докато от албанска страна са представени само откровени националисти, действащи обаче като умели прагматици и опитващи се изкопчат максималното от наложената от Запада сделка. Впрочем, трябва да подчертаем, че на практика всички македонски партии загубиха подкрепата и доверието на избирателите, което стана причина парламентарните избори да бъдат отложени за януари 2002. Десните македонски политици са убедени, че македонската криза има само военно решение и предпочитат всички западни части да напуснат страната. Те вярват, че македонската армия може да се справи със сепаратистите и искаха отлагане на промените в Конституцията, разчитайки, че след 11 септември Западът си има други грижи и няма да се меси в Македония. Сегашният премиер Георгиевски официално призова Парламента да приеме конституционните промени, съобразно Охридското споразумение, за да бъде получена обещаната западна помощ от 240 млн. долара, но, на практика, продължава да е противник на реформите.

Самото споразумение предвижда увеличаване броя на полицаите албанци – до 1000 през 2003, предоставяне (в някои случаи) статут на официален език за албанския, децентрализация на властта и укрепване контрола на местните власти върху назначавенето на полицейските шефове по места. В новия проект за преамбюл на конституцията обаче се твърди, че Македония е страна на своите граждани, т.е. не се приема статут на “национални малцинства” за не-македонските етноси. Впрочем, дебатът за промените съвсем не е приключил. Някои настояват те да бъдат приети след референдум. Очевидно е, че ако резултатът от него бъде отрицателен, отношенията между Скопие и Запада ще охладнеят, но пък правителството ще получи силната подкрепа на самите македонци. А последното е от особено значение с наближаването на парламентарните избори в началото на 2002. Подобно развитие обаче, със сигурност би обърнало общественото мнение сред албанците в полза на разделянето на страната.

Докато дискусиите вървяха, напрежението продължи да тлее, подхранвано от спорадични прояви на насилие и от двете страни. Както вече посочихме, АНО е съхранила тежкото си въоръжение, за нова конфронтация се подготвят и македонските паравоенни милиции (“Лъвовете”, “Орлите” и т.н.), които според някои медии се ползват с подкрепата на вътрешния министър Любе Божковски, известен като десен нациналист.

Що се отнася до позицията на Запада, военното му присъствие в Македония ще продължи, но вече под формата на съвсем малък контингент (може би 350-600 бойци от ЕС или НАТО), най-вероятно под немско командване, който ще трябва да гарантира сигурността на цивилните наблюдатели на ОССЕ и ЕС в страната.

Интересно е, че в целия този хаос, македонските религиозни институции демонстрират пълна липса на влияние и инициативност в разрешаването на кризата. Това обаче не важи за медиите, които са много влиятелни и работят без да спазват каквито и да било етични и професионални норми.

В основата на конфликта е очевидната липса на доверие между хора, обитаващи една и съща земя най-малко от хиляда години насам, понякога в мир и разбирателство, друг път – в сблъсъци и насилие. Днес в Македония управляват яростта, емоциите и ксенофобията. Македонците биват изтласквани от прогресивно нарастващата албанска общност, докато албанците твърдят че се чувстват все по-дискриминирани от македонското мнозинство. След появата на АНО, македонците изпитват нарастващо недоверие към всички албанци, а последните се усещат все по-отчуждени от своите съграждани. Все пак, последните социологически проучвания показват, че болшинството македонски граждани, независимо от етническата им принадлежност, вярват, че могат да живеят заедно в мир. Какво обаче е необходимо, за да бъде преодоляно разделението? Конкретните мерки, предлагани по-долу, следва да бъдат анализирани с презумцията, че прилагането им може да бъде успешно, само ако се съобразява с цялата специфика на обстоятелствата и различните култури в Македония. И така (без да е подредено по важност), нужно е следното:

Да се намери начин на територията на Македония да останат достатъчен брой западни части, които да гарантират границите и поддържат спокойствието, служейки за буфер между двете страни в конфликта; Решаването на македонската криза да се разглежда като част от плана за решаване на кризата на Балканите; Незабавно да бъдат разоръжени и разпуснати всички албански бунтовнически формации и македонските паравоенни милиции; Активно да се реализира Споразумението за сътрудничество в Югоизточна Европа, гарантиращо границите и съдействащо за укрепване на сътрудничеството в сферите на сигурността, икономиката и т.н.; Окончателно решаване на въпроса с официалното име на Македония, така че нейните граждани да се почувстват част от международната общност; Провеждане на масирана, финансирана от Запада, пропагандна кампания в подкрепа на стабилизирането на страната; Западът следва да определи и да заложи на онези хора в Македония, които действително желаят мир, помогайки им да укрепят влиянието си в обществото; Активна западна намеса за укрепване на икономиката, създаване на нови работни места и изграждане на жизнеспособна инфраструктура; Натиск върху правителството в Скопие за ефективни антикорупционни мерки; Активна подкрепа за намаляване на безработицата, която кара хората да избират професията на наемника; Разширяване на възможностите за придобиване на собственост; Подкрепа за законодателните мерки на правителството за укрепване на пазарната икономика, създаване на средна класа и улесняване дейността на частния бизнес; Осигуряване на образование за всички, интеграция на училищата и университетите, премахване на насажданите от учебниците етнически предразсъдъци; Мерки за укрепване на толерантността в частния бизнес, медиите и образованието; Качествен и количествен ръст на дипломатическите представителства на Запада в Скопие; Съвместна работа на западните и македонските служби за сигурност, така че последните да се научат да работят в рамките на конституционните си пълномощия; Да се намерят пътища за възстановяване доверието в правителството, съдебната власт и гражданското общество; Обективност в отразяването на събитията от медиите, които следва да помагата на представителите на различните етноси да опознаят културата и обичаите на другия; Работа с медиите за налагане на етични стандарти за журналистите при отразяване на събитията; Подкрепа за развитие на мулти-културния диалог на всички обществени равнища, финансова подкрепа за македоно-албанските фирми и за лансирането на програми, улесняващи съвместния живот между двете общности; Включване и на останалите етнически групи в преговорите; Разширяване пълномощията на регионалните власти; Радикална борба с местната организирана престъпност; Връщане на всички бежанци по домовете им.

Разбира се, изброените по-горе мерки, изискват

които западните държави едва ли са склонни да отделят, особено след трагичните събития от 11 септември. Освен това, да не забравяме, че в последно време се появиха нови две, още по-войнствени от предишните, албански терористични групи - Албанската национална армия (АНА) и Националният комитет за освобождение и закрила на албанската земя. И двете се стремят към създаването на Велика Албания в границите отпреди 1913. И двете отхвърлят споразумението от Охрид и вярват във въоръжената борба. АНА например, вече пое отговорността за убийството на 17 македонски и 2 сръбски войници.

Днес САЩ очевидно са обсебени от собствените си проблеми. Другите западни държави също изглеждат склонни да преразгледат ангажиментите си в Югоизточна Европа. Все повече македонци и албанци смятат, че Западът се готви да остави само няколцина наблюдатели в страната, осигурявайки малко войници за охраната им и, обявявайки че мирът е победил, да се оттегли от региона. Това обаче ще се отрази катастрофално на стабилността в него. Защото със сигурност ще помогне за новото разгаряне на македонското огнище, което да подпали поредния голям пожар на Балканите.