Работя артист!

Боряна Георгиева представя актьора Иван БАЛСАМАДЖИЕВ, специално за НИЕ

Предизвиква усмивки по лицата на хората още преди да отвори уста – било да запее, да заговори или изтанцува нещо. Изглежда така се е родил – с усмивка и с наистина универсален талант, при това по време на път – от София за Троян. Такава е и орисията му – да създава смях и настроение, да раздава обич и самия себе си, и да е все на път…като онези някогашни странстващи актьори и певци, истински рицари на словото, музиката и танца.

А сцената е неговият Път – с изкачването и завоите, със срещите и спомените за тях. Вярва в предопределението, в таланта, с който Бог го е дарил, и е готов да плати цената на призванието си, да защити собствената си свобода, колкото и скъпо да му струва това. Впрочем, той е един от малцината, съумял да извоюва свободата, да бъде самия себе си. Точно затова днес можете да го гледате, да го слушате, или да го “прочетете”, ако решите да разлистите първата му книга “Борбата със злото в мен”. Там е самият той…. и не само. Може би и вие ще се познаете между редовете.

Според теб, прекрачихме ли в Третото хилядолетие? Някои мислят, че сме, а повечето, че още не.

Лично мен това, ама изобщо не ме интересува, защото, какво значение има, дали сме или не сме, след като моите годинки чукат и часовникът, който измерва моето си време, не спира.

И какво показва той?

Четиридесет и шест.

Това не е фатално число.

Не, разбира се, в никакъв случай. Както ми казваше, треперейки, един стогодишен старец: “важното е, как се чувства човек!”.

А ти, как се чувстваш?

Аз се чувствам като на тези си години, в тази държава и с това си поприще, защото вече осъзнах истината за това, което съм, тоест стигнах до момента, в който се разбрах със самия себе си.

И много време ли ти бе необходимо?

Ами, трябваха ми четиридесет и шест години, но ги дочаках.

Първите седем броиш ли ги?

Първите седем са химера, защото според мен човек се ражда такъв, какъвто ще бъде оттам нататък и нито семейна среда, нито партийната система, нито пък тази в държавата, могат да го направят такъв, или инакъв.

Какво хората не могат да открият у теб, гледайки те на сцената?

Никога няма да могат да видят онова, което крия и от самия себе си, което не смея да си призная. Ето това няма да усетят другите и няма да го разберат никога.

Кои са твоите празници? Спомни ли се, как се казваш на Ивановден?

На Ивановден бях на работа. За мен, това са празниците. Когато работя ми е и имен ден, и рожден ден, а пък за юбилеи смятам представленията на “Борбата със злото в мен”, по автобиографичния ми роман. Това ми е юбилеят, това е моята собствена революция, това са моите 10-ноември и 9-ти септември, взети заедно. А продължението на книгата, ще роди и един нов спектакъл, който пък ще бъде продължение на празника.

Какво работиш в момента?

Работя артист. Чувствам се пълноценен в празника на спектакъла и, ако трябва да върна разговора ни към неговото начало, трябваше да стана на 46, за да си пожелая нещо, а пък нещото, което за първи път в живота си наистина силно пожелах и дори се размечтах когато то започна да се реализира, е тъкмо този спектакъл и тази книга.

Но ти самият, винаги си казвал, че не си искал да ставаш актьор?

Така е, но сега искам да играя този спектакъл, защото поисках да напиша, книгата, по която той е поставен и ми се ще и спектакълът да се продава така успешно, както се продава и книгата. Много искам спектакълът да има много зрители, както е досега, но най-много искам да продължа да правя това, което съм започнал. Може да се каже, че се родих на 46 години. Но последната персона, с която бих искал да занимавам читателя и зрителя, е моята собствена и последното нещо, което искам, е хората да се интересуват от съдбата ми. Неведнъж са ми казвали, че тази книга, като че ли не съм я писал аз, което е най-големия комплимент, други пък ми звънят по всяко време с обвинения: “Не ви е срам, загоря ми манджата”, или “Вие ме разведохте със съпруга ми, защото него го нямаше и аз четох книгата ви цяла нощ и се смях на глас, а съседите помислили, че съм с друг мъж”. А онзи, който си купи книгата, само за да научи, кога ям, кога спя и кога…., просто е обречен на мъртва скука, защото моята книга е преди всичко вик за покаяние. Провокация и апел към българина да се опомни, да се обърне към себе си, да разбере кой е и да си прости.

А кой заслужава твоята прошка?

Най-много аз самият, защото човек трябва първо да се обърне навътре в самия себе си, да види колко е гаден, жалък и малък, да се приеме такъв и да си прости, за да има сили да прости и на околните.

Кой искаш да прости на теб?

Всички, с които съм контактувал и онези, които съм ощетил с присъствието си. Защото едни съм съблазнил, с това че съм им се навел, други съм излъгал, с това, че съм ги възхвалил, трети съм нагрубил, като не съм оценил таланта им, четвърти съм засегнал, ей така, просто от любов към спорта, пети съм обидил от глупост, шести съм елиминирал от алчност, а останалите съм ги пренебрегнал от самолюбие, ето защо абсолютно всеки има какво да ми прощава.

Изглежда обаче, че ти си се простил с повечето от тези човешки слабости. Книгата ти “Борбата със злото в мен”, спокойно би могла да се нарече и “Победата над злото в мен”. Или това ще бъде втората и част?

Съдбата ежесекундно ни праща тези слабости и слава Богу, защото без тях човек не може да оцени доброто и аз съм и благодарен, тъй като именно съдбата, често с ритници, ме вкарва в пътя. Аз бях съвършено различен до 13-годишната си възраст, коренно се промених, след като навърших 20, за да стана на 46 и да тръгна да се променям отново, като искрено се надявам да не приличам на себе си, след около десет-петнайсет години.

Близките ти съпричастни ли са на твоите промени?

Те са орисани да бъдат потърпевши и нямат особени избор.

Липсва ли ти сцената, онази сцена на големия театър, която напусна преди години?

Въпросът не е точен. Питай ме по-добре: “Продължаваш ли да се радваш, че се освободи от предишното си присъствие на сцената?”. Защото аз не се върнах сега в театъра, а за първи път постъпих в него с моя спектакъл. Когато ме питаха навремето: “Ще се върнеш ли някога и липсва ли ти….”, отговарях, че никога не ми е липсвал затворът. Сега се връщам в един пазарен театър, плащам си наема, гостувам и, ако получавам не само морално, но и материално удовлетворение, ще продължа, спектакълът ще има живот….А от онова, другото време, което тече в театъра, избягах завинаги.

Казваш “избягах”, но “обръщаш ли се с гняв назад”?

Никой не ми е виновен. Аз съм си виновен за това, че не съм си тръгнал по-рано. Но “тръгнал” не значи “отишъл съм си”, защото да не реализираш таланта, който Господ ти е дал, е грях. Това е и причината да се върна в театъра и да наложа моето. За да запазя нервите си и да се съхраня, защото, ако действително съм професионалист, искам винаги да оценяват работата ми. В крайна сметка, публиката не я интересува, кой е виновен, тя следи крайния резултат, а поради драматургичен недоимък, режисьорска импотентност или бузикално бездарие, безпомощен на сцената може да бъде единствено актьорът. Какво друго му остава – или да продължи да гълта праха на отровата, или да се откаже. Но ако се откаже, вече тъкмо като артист има избор, има правото да посочи нещото, в което да се появи. Заради това се махнах преди няколко години.

Как успяваш да поддържаш душевното си равновесие?

За мене Бог е равновесието. Той не е нито стремеж, нито само любим, нито само състрадание и добронамереност, нито само честност или покаяниие. Не, Бог е и равновесие и съгласие със самия себе си.

Съдба, която никога не би си пожелал?

Няма такава съдба. Всяка съдба е урок, а човек не може да избяга от урока си.