Ще замести ли сенчестата икономика малкия бизнес у нас?
Д-р Пламен ПЪЧЕВ
В обществата с развита пазарна икономика е популярна една нелицеприятна метафора за цикличността в предприемаческата кариера. Къде на шега, къде на основата на практически прецеденти, се твърди, че първото поколение предприемачи са хора с нечисто минало, а произходът на капиталите им е повече от съмнителен. Техните деца, по правило стават добри мениджъри. Внуците най-често са меценати на изкуството и филантропи. Представителите на четвъртото поколение обаче почти винаги се оформят като побъркани или маняци. После цикълът “са завърта”- в същата последователност.
Каквато и да е истината за предприемаческата прослойка в другите държави обаче, не можем да отречем, че формиращата се класа
Нови български предприемачи
носи в себе си твърде объркания “генетичен код” на преходното време. Тя трябваше за кратко време да “прескочи” от епохата на централизираното планиране в пазарното стопанство, култивирайки у себе си липсващите и делови качества. Може би това е и една от причините препатилите българи вече да не се заслушват особено в стандартни рецепти по този въпрос от чужбина, които само констатират общоизвестни факти. При цялото си уважение към царското семейство, нашенци с право пропускат покрай ушите си съветите на младия Княз Кирил Сакс-Кобург, консултант на президента Стоянов, който възлага надежди на някакво си “ново поколение български предприемачи - с поглед, амбиции и енергия да направят бизнеса си успешен.” Безспорно, младият представител на кобургите не е далеч от истината....... Прав е обаче и един застаряващ български професор по икономика, според който предприемачите по принцип се делят на две - едните организират ресурси за да създават блага и печелят от това, докато другите организират ресурсите, за да присвояват вече създадени блага. Според него, но и според елементарния икономически разум, първата група би трябвало да бъде по-многобройна, за да има и икономически растеж.
Печалната констатация обаче е, че засега в България превес имат предприемачите от втория тип, поради което вместо растеж, се наблюдава декапитализация на икономиката.
Един от основните критерии за оценката на това, доколко стартът на дадена предприемаческа инициатива в специфичните условия на прехода е “легитимен” или не е, произходът на капитала. Знайно е, че от началото на реформите у нас през 1989 до ден днешен, банковият сектор не е особено щедър при отпускането на т.н. “микро-кредити” (т.е. суми от порядъка на 5-10 хиляди щ.д.), достатъчни за започване на стандартен малък бизнес в най-масовите отрасли като търговия и услуги. Самите частни предприемачи свидетелстват, че в над 90% от случаите финансовите средства за техния старт са постъпили от източници като “лични спестявания”, “близки и познати”, “заеми от други фирми” и др.п. Но имуществото на един обикновен масов труженик на социализма обикновено включваше панелен апартамент (60-80 кв-м.), социалистически лек автомобил и евентуално - малка крайградска къщица, носеща гръмкото име вила. Събрано накуп, то не би представлявало достатъчно обезпечение за банков кредит. Тогава ?
Ако вярваме на официалните данни за размера на стартовия капитал в сектора “малък бизнес” през първата половина на 90-те, трябва да приемем и твърдението, че новите български предприемачи са започнали бизнеса си със суми от порядъка на 100-300 щ.д. През 1998 шефката на Агенцията за малки предприятия към МС Ирена Петрунова определя вече нужната за подобно начинание сума на 5-6 хиляди долара.
Митът за възможността да направиш в съвременното високотехнологично и конкурентно общество “от нищо-нещо” се поддържа от разказите на един преуспял наш вестникар, известен с любовта си към откритите спортни автомобили от марката “Ягуар”, според който една механична пишеща машина поставила началото на доскорошната му империя от таблоидни.
Шефът на холдинга “Ви-Веста” пък твърди, че сделка с 20 тона ябълки преди време била заложена в основата на множеството негови фирми и фирмички. За сравнение само ще посочим, че едно работно място в сектора “малък бизнес” в страна от ЕС “струва” между 150 и 240 хиляди марки. За да започнеш собствен неголям бизнес в държавите от Вишеградската група днес са нужни поне 50 хиляди долара.
Недоверчивият българин трудно приема подобни на горните версии за раждането на новите български предприемачи, макар че те са само далечен отглас на практиката в чужбина, а от гледна точка на икономическата теория даже изглеждат правдоподобни. Затова в обществото вече десет години упорито се говори за някакви тайнствени 250-400 млн. долара от ресурсите на бившата БКП или по-скоро от Фондовете на тайните служби
които покойният Андрей Луканов бил разпределял между доверени лица за първоначално капиталовложение в бизнеса. Твърди се, че на “калпак” от избрана група “наши хора” доверително са раздавани без документи между 100 и 500 хиляди долара, които е трябвало да “се завъртят” в бизнеса и да се върнат впоследствие изцяло или частично “когато Партията го изиска”.
Досега няма български бизнесмен, който публично да е обелил дума за лично получени чрез бившата БКП (Държавна сигурност) народни пари, или официално да е потвърдил истинността на подобна широко обсъждана хипотеза. По този въпрос вече десета година цари неловко мълчание. Ако четем внимателно пресата обаче можем да открием множество косвени доказателства, че подобно “централизирано раздаване” на стартов капитал не може да бъде изключвано с абсолютна сигурност.
Така, на бивш кадър с дългогодишна практика в МВР, който днес работи като частен бизнесмен по управление на персонала, преди година бе зададен следният въпрос: “Много от банкерите и изкуствено създадените милионери бяха подставени лица. Според Вас, те подбрани ли бяха по някакъв принцип?” Буквалният отговор гласи: “Кръгът на подставените лица.... бе изграждан на принципа на близостта и познанството. Затова някои от тях изиграха създателите си. Великите стратези, които наеха разни да ги представляват, не бяха докрай наясно с кого се връзват. Никой не си е направил труда да анализира “параваните си” напред във времето. Пропуснат бе един много важен елемент - как тези хора ще се променят, когато разполагат с много пари и определена власт”.
Интервюираният, който е висококвалифициран психолог заключава, че “нарцисизмът и вождизмът процъфтяват в българския бизнес”.
Представител на следствените органи пък твърди, че в управителните тела на някои (вече закрити - б.а.) банки са попадали хора, които на пръв поглед са поставени там съвсем случайно. Заключението му обаче е неочаквано:”И като видиш какъв холдинг са създали те, и кои фирми са в него, като установиш, че фирмите са кредитополучателки от закритата банка ти става ясно, че тези “предприемачи” не са случайни лица. Подставени лица или не, те очевидно са имали по-далечна перспектива. Те изчезват от банката, а банката бива закрита. Холдингите им обаче стоят и днес!”
С присъщата си директност бившият финансов министър и доскорошен шеф на частната ЦКБ доц. Стоян Александров резолюира банковата криза и част от изложените по-горе проблеми така: ”Голяма част от банките бяха с кух капитал - те обслужваха структури. В някои банки
Целият мениджмънт бе престъпен и бандитски
В съвременното гражданско общество не е прието да бъдеш уважаван и тачен представител на “капитала”, ако произхода на парите ти е забулен в тайнственост. Още повече подобен извод важи за бедни и егалитарни общества като българското например. Ето защо в представителни социологически изследвания от първата половина на 90-те години могат да се открият твърде нелицеприятни данни за отношението на българското общество към нововъзникващите родни предприемачи. Така, около 80% от анкетираните са убедени, че богатството на новоизлюпените “бизнесмени” се дължи на спекула, далавери и машинации. Други 61% считат, че масово явление в дейността на предприемаческата прослойка е заобикалянето на законите. Други почти 40% пък определят представителите на частния бизнес като “безскрупулни”.
Твърде любопитно е и това, че близо 67% от българите по принцип са убедени в благотворното влияние на частната стопанска инициатива върху развитието на икономиката. Те обаче категорично отказват да свържат в съзнанието си нашенският “честен частник” с образа на предприемача. Може би затова ако през 1991 почти една трета (29%) от хората са се съмнявали в бъдещето на частния сектор, само две години по-късно тяхното количество нараства до 33,5%. Друг е въпросът, че цели 72% от българското общество без стеснение декларират, че нито до момента, нито занапред имат намерение “да се учат на бизнес”.
Общото недоверие
сред широки обществени слоеве за ролята и мястото на предприемаческата инициатива в хода на икономически реформи у нас са ярко свидетелство за съмненията, които се свързват с “порочното раждане” на прекалено голяма за нашите мащаби група “пишман-бизнесмени по благоволение свише”. Цели 26% от българските граждани през 1993 са фаталистично убедени, че “в страната никога няма да просъществува честният и коректен частен бизнес”. Обезпокояващо голяма група хора (62%) се съмняват в един от основните икономически постулати на пазарното стопанство, а именно, че ако в дадена страна повече стопански и физически лица печелят добре, от това би спечелило цялото общество.
Естествено, за сложните вплитания на негативни емоции, факти и съмнения по обществената верига на частното предприемачество у нас отчасти допринася и слабата консолидираност на новите “бизнесмени”. Така например, вместо мотивация, насочено към себеизява и утвърждаване в обществото, българските предприемачи през 1993 са декларирали житейски стремежи от рода на “осигуряване на децата” (61%), “внасяне на спечелените от бизнес пари в банка” (39%), “покупка на жилище, кола или вила” (35%), “покупка на недвижимости” (24%), “покупка на хубави неща и ходене по екскурзии” (11%) и др.п. Едва 27 % от българските предприемачи през първата половина на 90-те са склонни да вложат приходите от своята дейност в разширяване на бизнеса и само 9% от тях изявяват готовност да комбинират потреблението си и с бъдещи инвестиции. Но това не трябва да ни учудва, след като почти половината от нашенските събратя на Бил Гейтс разбират своето настояще и бъдеще като задача, свързано предимно с физическото съхранение (да бъдат живи и здрави), с изхранването на себе си и своите близки, с приоритета на физиологическата пред духовната екзистенция.
Ако обществото обаче може да бъде подозирано в незрялост и пристрастия и ако негативният опит на един член от семейството може лесно да стане убеждение и на другите, то какво да кажем за
Самооценката на представители на бизнеса
През втората половина на 90-те, със съдействието на Програма ФАР, бе проведено изследване сред самите предприемачи. За съжаление, само 24% от тях считат своите събратя и себе си за етични. Ако изключим с недоумение цели 25% от тези, които, къде със симпатия, къде по инерция обществото титулова като “бизнесмени”, и които по въпроса за етичността “нямат мнение”, можем да констатираме, че повече от половината от българските предприемачи през 1996 са определяли себе си и колегите си като “безскрупулни” и “по-скоро безскрупулни”. По нататък става ясно, че да бъдеш в бизнеса днес за 43% от самата предприемаческа страта означава да “имаш връзки”. Що се отнася до законността, то по този въпрос над 46% от действащите предприемачи си признават, че те “заобикалят законите и разпоредбите”.
Единстената положителна разлика в сравнението между данните от началото на 90-те и тези от втората половина на десетилетието се състои в повишаването на дела на склонните към риск предприемачи, съсредоточаването на вниманието им към бъдещето, вместо към хедонистично потребление, и формирането на усещане за по-голямата стопанска целесъобразност от насочване на печалбата във фирмата към инвестиции и разширяване на дейността, вместо към “удоволствията от живота”.
Непреодолените трудности
в поставянето на основите и укрепването на жизнеспособен и легитимен частен предприемачески сектор в България през послредните години закономерно доведе до възникването на нов и неочакван проблем. Той е свързан с израждането на частната стопанска дейност и превръщането и до голяма степен в източник на големи, неконтролирани от държавата доходи, или до оформянето на т.н.”микро-бизнес”, чиято задача е да осигури единствено физическото съществувание на практикуващите го. Примерите тук са красноречиви. Така, противно на широко разпространеното мнение, ембаргото срещу Югославия през първата половина на 90-те макар и да нанесе щети на държавата България, съвсем не бе лоша възможност за обогатяване на пристъпилите го частни наши фирми. Това е причината воплите на няколко наши правителства за помощ от Западна Европа и САЩ да бъдат пропуснати покрай ушите. По някои оценки, печалбите от нарушенията на ембаргото за отделни български фирми се изчисляват на суми от порядъка на 3-5 милиарда долара.
Ширещият се напоследък конфликт, свързан с изискването на Наребда N 4 на финансовото министерство за въвеждането на касови апарати във всяко място за търговия, също разкри неочаквани за обществото аспекти на частната търговска дейност. По официални данни от новото изискване са засегнати поне 350 хиляди дребни улични търговци. По официални данни поне 30-40% от тях са наемници на ...... мафията и престъпни групировки.
Ненапразно преди време един от известните български изследователи на народопсихологиягта, бита и историята на българина - проф. Николай Генчев изрази в пресата мнението, че не може да се очаква особен икономически просперитет от страна, където над 120 хиляди души са заети във фирми с охранителна и рекетьорска дейност.
Ако прибавим към това калпавия закон за малкия бизнес, чиято единствена цел бе да институционализира Агенцията за МСП като министерска структура, продължаващата липса на специализирана кредитна институция, отсъствието на гаранционна схема по предприемаческите кредити, вялата работа на т.н. “работодателски структури” от рода на БСК и БТПП, подкупността и корупцията в чиновническите кръгове и данъчния рекет на държавата, ще констатираме, че в сферата на “малкия бизнес” за десет години не е направено чак толкова много.
Сложният и важен въпрос за обществото обаче е свързан с мащабите на т.н. “сенчеста” икономика, която не плаща данъци и не формира доходи, които могат да бъдат преразпределяни от държавата в полза на нуждаещите се. В навечерието на преговорите с ЕС официалната статистика осветлява твърде пестеливо обхвата и особеностите на сенчестата икономика у нас. Ако се вярва на официалните данни, нейният дял съставя 23-25%. Сходни са данните и за значително по-подконтролни икономики като тази на Италия, например. Даже в коректния и дисциплиниран от строги закони и образцов морал бизнес във ФРГ делът на сенчестата икономика се определя на 17%. На този фон е ясно, че истинското положение в нашите условия трябва да бъде търсено някъде около златната среда. Съществуват и официални западни оценки, според които ако необхванатият от данъчен и друг държавен контрол бизнес в Русия произвежда поне 65% от БВП, ако този сектор в Югославия е около 62%, то непосредствено след тях се нарежда България с “принос” от 52-55% “икономика в сянка”.
Очевидно е, че “малкият бизнес” и частната предприемаческа дейност са прекалено жизнени стъбълца на оформящата се българска пазарна икономика. Тяхното благотворно влияние върху социума може да бъде очаквано само в случай на целенасочено “култивиране и торене”. Иначе случай те закономерно дават множество подивели филизи и израстъци, които не ползват нито стопанското развитие на държавата, нито будят симпатия у отделния човек.
