Премянов и маргиналите
Както казва народът, с какъвто се събереш – такъв ставаш.
Илия ИЛИЕВ
Събитие на 2000-та за родната левица, по традиция ще бъде поредният конгрес на БСП. Пак по традиция, там ще се разгори и поредната битка между “реформаторите”, около председателя Първанов и неокомунистите, чиито тартор в последно време е Красимир Премянов.
На пръв поглед, големият брой “бетонни глави” сред членската маса на социалистите, хроничната липса на средства в апарата на “Позитано”, както и фактът, че левицата спечели изборите в считаната за крепост на Премянов Варна, дават нелош шанс на водача на “Открит форум” в спора за ръководния пост в столетницата. На практика обаче, Премянов е на път да загуби битката, преди още да е започнала.
Опитите му да създаде единен фронт срещу “социалдемократизиращият се Първанов”, обединявайки в него такива разнородни елементи като “модерните леви” на Лилов, остатъците от “клана Живков”, марксистите в БСП, начело с Минчо Минчев, и онези извън нея, членуващи в десетината официално регистрирани БКП-та, се провалиха окончателно.
Лилов например, се отнася към Премянов с нескрито презрение и макар да се опитва да се използва структурите на “Открит форум” за да прокара собствената си линия на предстоящия конгрес, в никакъв случай не би подкрепил лидерските му амбиции. На свой ред “марксистите” вътре и извън Социалистическата партия гледат на Премянов като на съмнителен елемент, прекалено зависим от собствените си икономически интереси, за да е истински предан на “идеята”. С нескрити резерви се отнася към него и духовният водач на крайната левица Жан Виденов, убедил се, че Премянов е готов да се отметне от него при първа удобна възможност.
На всичкото отгоре лидерът на “Открит форум” вече не може да разчита и на сериозна подкрепа отвън. Неговите приятели в Русия, предимно в средите на “национал-болшевиките” от обоза на Зюганов, сред които той усилено разпространяваше тезата за “предателството на БСП”, в чието ръководство уж било пълно с “американски агенти”, се провалиха тотално на последните избори за Държавна дума, а самият Генадий Зюганов изглежда се готви да поеме по пътя, по който преди две години тръгна и Първанов, т.е. към постепенната “социалдемократизация” на своята партия. За западноевропейската левица пък другарят Премянов е просто “господин Никой”.
Какво му остава в такъв случай? Подкрепата на живковия клан, на тотално деградиралите остатъци от родния обслужващ национализъм и на фантомни формации от типа на “Екогласност” или някое от червените БЗНС-та, а в международен план – на обречени политици като Милошевич например. Ясно е, че всичко това не звучи сериозно, особено когато претендираш да овладееш ръководството на една, макар и компрометирана, но все още голяма партия. Впрочем, както казва народът – с каквито се събереш, такъв ставаш. Дългото общуване на Премянов с всевъзможните политически маргинали от лявата част на политическия спектър го докара дотам, заедно с двайсетина пенсионери и под знаме, на което, кой знае защо бе изобразен Че Гевара, да “погребва” родната демокрация край Народното събрание. Всъщност, на това сборище Премянов погреба единствено собствените си надежди, че все още може да играе някаква роля в политиката.
