- Все повече се говори за възможността или дори неизбежността на междуцивилизационните конфликти, за възникването на глобално противостоене между цели групи народи и държави, чиито мироглед и философия са несъвместими. Говори се например, за възможно кърваво противопоставяне между ислямската и християнската цивилизации. Реална ли е подобна опасност?
Вярно е, че тази тема често се дискутира. Според мен обаче, налице е много повърхностно отношение към проблема, съзнателно търсещо сензацията. А критичният анализ на въпросния проблем, показва нещо което е едновременно и просто в чисто външните си прояви, и доста по-сложно по своята същност, произход и динамика на развитието си. Много народи и държави не са доволни от мястото си в системата на международните отношения, в “контекста” на човечеството, като цяло. Между редица държави и дори цели, исторически формирали се, групи от държави съществуват и се задълбочават множествени противоречия. И, ако действително ставаше въпрос просто за “междуцивилизационен конфликт”, нещата щяха да бъдат ясни. Истината е, че става въпрос преди всичко за остър сблъсък между старите и нови възгледи за изграждането на международните отношения, между старите и новите сили на международната арена. В които ролята на “лидери” често се опитват да играят откровено екстремистки сили.
Тъкмо в това е и сложността на съвременния исторически етап. Натрупването на военно-икономическа мощ изисква от държавата, притежаваща достатъчно ресурси за това, поне няколко десетилетия. Затова пък натрупването на съответния мощен интелектуален потенциал изисква значително повече време. Ето тук удря часът на екстремистите. Макар че дори и техните прости формули не са в състояние мигновенно да пленят умовете. Точно затова биват мобилизирани стари идеи, трансформирани в удобен за днешната ситуация вид. Например идеята за възраждането на Великия Туран – дълги години липсваха всякакви условия и предпоставки за нейната реализация. Впрочем, те и сега отсъстват, но затова пък има повод да се мисли другояче.

- Ако се опитаме да изведем някаква формула от думите ви, тя би звучала така: “не е опасен междуцивилизационният конфликт, а този между привържениците на различните методи за усъвършенстване на света”…
Точно така. Сред “недоволните” държави например, има много мюсюлмански страни. И точно това дава повод на повърхностните анализатори да говорят за противопоставяне между исляма и християнството. Но, ако погледнем по-внимателно, ще видим, че много мюсюлмански държави станаха влиятелни, благодарение на своите ресурси, преди всичко нефтените държави. В ислямския свят освен това съществува разцепление, или ако не разцепление, поне разслояване. Лидерите на част от ислямските държави искат да си извоюват, подобно на Япония, водещо място в световната общност, където да започнат да ги разглеждат като равноправни партньори, без да ги дискриминират. Друга група държави (фундаменталистките) считат обаче, че подобаващо място в системата на международните отношения може да се извоюва единствено по пътя на конфликта и сблъсъка. Най-опасното в случая е, че тъкмо този подход винаги е бил и ще продължи да бъде популярен особено сред младите хора. Защото младите не обичат да чакат, още по-малко, да чакат дълго. Тъкмо това определя и развитието на “конфликтната перспектива” в бъдеще.
В случая бъркат и развитите, и “догонващите” страни. Грешките им често са отчайващо груби и очевидни. Нека си спомним бомбардировките на остатъчна Югославия. Светът се е променил, но системата на взаимоотношения между държавите си остава предишната. Ако в миналото “съдбините на света” бяха в ръцете на петти държави-постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, сега тази схема вече не работи. Спомнете си, съвсем до неотдавна Индия, Иран или Индонезия бяха в “задния двор” на световната политика, а днес са вече на преден план! И, ако говорим за “цивилизации”, то Китай или Индия са не просто държави, а именно цивилизации. При това, по обективни причини, вътрешното недоволство там опасно съвпада и с религиозното разслоение, като и в едната, и в другата цивилизации има дълбок водораздел между (условно казано) концепциите за еволюционно и революционно развитие. Що се касае до Близкия изток, тук вече не става дума за емоции, а за истинска трагедия.

- Тази трагедия още веднъж подчертава основния проблем: ако преди, в “двуполюсния” свят, основните сили се групираха около тези “полюси” – САЩ и СССР, днес всеки е сам за себе си и разчита на най-близките си съюзници. Възможно ли е въобще създаването на нов механизъм, който да се окаже ефективен за решаването но подобни опасни локални кризи?
Изключително сложен въпрос. Очевидно реформата на ООН и, особено, на Съвета за сигурност, е повече от назряла. Тук искам да подчертая, че разпадането на Съветския съюз, съвсем не бе главното, а само едно от главните, събития на съвременната епоха. Гигантският ръст, демонстриран от Китай, е не по-малко важен фактор. Защото Китай е вече глобална свръхдържава, разчитаща при това и на огромната и пръсната по целия свят китайска диаспора. На второ място, идва мощния ръст на Япония. Доскоро позицията на тази държава се определяше от тежката деформация между мощната икономика и слабото политическо влияние, но днес вече не е така! Индия пък върви след САЩ и Япония. Още сега тази страна разполага със суперкомпютри, с каквито могат да се похвалят само американците и японците. Бурно се развива и Иран… Всичко много се промени. В това е спецификата на сегашната геополитическа ситуация. Това е истината. И опитвайки се да реши новите задачи, човечеството следва да има предвид два основни аспекта.
Първият е технологичния. Необходима е някаква международна структура и, следва да признаем, ООН няма алтернатива. Перефразирайки Чърчил, бихме могли да кажем, че “ООН е ужасна. Но всичко останало е още по-ужасно”. Вторият въпрос е чисто морален, той е и по-дълбок и стратегически важен. Можем да провеждаме реална политика, цял живот следвайки лозунга “Свобода, равенство, братство”. Но, ако наистина искаме да бъдем реалисти, следва да признаем, че никакви лозунги не могат да заменят ефективно в политиката до болка познатите инструменти, условно наричани “камшик” и “захарче”. Да, богатите държави трябва помагат на слабите, които искат да се откъснат от дъното. Но само на онези, които действително го искат и са готови да приемат предлаганата помощ. Несъмнено тя следва да бъде оказвана от държавите, представляващи “ядрото” на днешния свят. Имам предвид петте постоянни членки на Съвета за сигурност, а също Япония, Индия, част от арабските страни, Иран, Канада, Бразилия и Аржентина (за тяхно щастие последните все още се намират в геополитическа сянка). Но част от въпросните бедни страни трябва да са готови да използват сила за съхраняване на реда при кризисни ситуации и, когато го правят, да го правят с необходимата твърдост, енергично и до край. Защото много държави се управляват от хора, държащи се като смахнати футболни фенове, вандали и провокатори. Няма да се намери никакъв механизъм за решаване на проблемите, ако седем-осем или девет най-влиятелни държави не постигнат консенсус по това, че използването на сила е също толкова необходимо, както хуманитарната помощ и мироопазващите акции. Не можем да си позволим лукса да подлагаме цялото човечество на опасност, оставяйки без внимание действията на политици, разчитащи предимно на шантажа.

- В крайна сметка в Косово спечелиха единствено албанците. Да не говорим, че огромното мнозинство от албанските бежанци в Западна Европа се занимават с трафик на оръжие и наркотици. Какво сочи статистиката в тази област?
Има примерни оценки и те навеждат на много тревожни мисли. Които ни насочват към проблема, назряващ вътре в развитите държави, в най-развитите световни демокрации. Има цели райони в големите западни градове, където живеят хора, неговорещи езика на страната, в която са дошли да живеят, и които дори не се опитват да го научат. Те съвършено не познават, а дори и да познават, въобще не уважават традиците на приютилите на държави, нито пък може да се разчита, че ще следват тези традиции. А човекът също е ресурс за съответната държава, независимо от расата, националността или вероизповеданието му, ако е пристигнал легално в нея. Мисля обаче, че е справедливо да се изисква от тези хора поне познаване на езика на средно ниво и безусловно спазване на държавните закони. На практика обаче, все повече стават хората, които пристигайки в съответната държава, не само не спазват законите и традициите и, но, което е най-лошото, внасят в нея със себе си и проблемите на вътрешните си взаимоотношения, жестокостта и варварството. И ако не се установи някакъв разумен ред, неизбежна последица от това ще бъде вълна от невиждан политически екстремизъм. Тогава, средният европеец, който днес, под въздействие на медиите, искрено осъжда Русия за жестокостите в Чечения, сам ще поиска “силна ръка”, достатъчно е да види, как загиват собствените му деца. И тогава завоеванията на демокрацията, политическата култура и гражданските права в тези държави ще бъдат взривени.
Струва ми се, че западният свят не е готов за решаването на тези проблеми. Вижте само, какво се готвят да променят републиканците, когато Буш смени Клинтън – буквално нищо. Макар че сегашната американска външна политика е изключително слаба и необмислена, представлява еклектичен набор от средства и на моменти демонстрира отсъствие на елементарна логика. Да, Рейгън не беше гений, но не беше и глупак. Той съумя да събере великолепен отбор политици, всеки един от които беше готов да стане президент (Буш-старши впрочем стана такъв, а друг от отбора се готви да заеме вицепрезидентския пост, заедно с неговия син). Като цяло републиканците ми изглеждат по-удобните партньори – те са по-твърди, но далеч по ясно и откровено защитават своите интереси, не обичат празната реторика и на думата им може да се разчита.
В Европа и Америка днес управляват “по-леви” сили, отколкото преди. Десницата защитаваше далеч по-монолитни цели, там имаше по-малко вътрешни разногласия, действията им бяха по-предсказуеми. Докато “левите” традиционно се опират на всевъзможните “малцинства” – политически, етнически, сексуални, на смахнати идеалисти от най-различен тип. Не ме интересува сексуалната ориентация на западния политически елит, но не ми изглежда нормално този въпрос да се превръща в обществен. Уважавам екологичните движения, но мисля, че човек като Йошка Фишер например, не е особено убедителен като външен министър на държава от типа на Германия. Прекалено често в западния политически живот лозунгите заменят реалните неща. Резултат от това е натрупването на прекалено много грешки, които тепърва ще имат своите последици.

- Напоследък се твърди, че Русия е изгубила позиците си на международната арена и тези загуби са невъзвратими. Вярвате ли в това?
Не, разбира се. Мисля, че положението на Русия ще се промени много бързо, тя е задължителен и неизбежен участник във всички съществени международни процеси и една от тези държави, без съобразяване с които нищо не може да се направи в тази област. Главните проблеми на Русия са чисто вътрешни. Ако сегашният президент успее да установи в страната, включително вътре във властта, елементарен ред, държавата моментално ще стане далеч по-активен участник във всички международни процеси. Имаме ресурси, значителна военна мощ, да не забравяме и пространствения фактор. Русия – това е и Европа, и Азия, и Далечния изток, и дори Северния полюс…Такова огромно пространство е ресурс, само по себе си. Главното, за което не бива да забравяме е, че в международните отношения съществува определена инерция… Тоест, Русия има къде бързо да усили позициите си, и къде да ги възстанови. За да го направим не ни е нужно, кой знае какво – само стабилност и целенасоченост в развитието на държавата. А сегашният ни президент засега изглежда много достойно и реагира съвсем адекватно на ситуацията.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]