Краят на хилядолетието стана повод за появата на различни апокалиптични теории, сред които и тази на известния финансов магнат и спекулант Джордж Сорос за кризата и едва ли не смъртта на глобалния капитализъм. Според Сорос кризата на капитализма в края на XX век застрашава самите устои на отвореното общество – ключова фраза, пронизваща цялата житейска философия на финансовия магнат. Отвореното общество е сред тези понятия, дефиниращи се не чрез това, което включват в себе си, а чрез онова, което изключват. Защото за Сорос отвореното общество е всичко онова, което противостои на изолационизма и унитарното мислене, т.е. на “тоталитаризма”.

Борбата на Сорос

за изграждане на отворено общество в комунистическа Източна Европа започва през 80-те години на ХХ-ти век със създаването на едноименна фондация в родната му Унгария. Тя бързо се превръща в притегателен център за хора с дисидентско мислене и поведение, спомагайки за прехода на страната към многопартийна система. Отварянето на Унгария към Запада в преносен и буквален смисъл пък на свой ред ускорява падането на берлинската стена.

С разпадането на комунистическата система в началото на 90-те, идеята на Сорос за отвореното общество достига своя апогей. Създадени са фондации в цяла Източна Европа, чрез които магнатът изсипва стотици милиони долари за демократизирането на политическите и административни системи на бившите комунистически страни, както и за изграждането на независими граждански сдружения и организации. Този период съвпада и с един от най-зашеметяващите финансови удари на спекуланта Сорос (на 16.09.1992 той спечели близо 1 млрд. щ.д. в резултат на срива на британската лира), който му носи световна известност.

Постепенно обаче идеята на Сорос за отвореното общество започва да напомня за поговорката, че “пътят към ада е постлан с добри намерения”. Видели в ръцете си повече пари, отколкото биха заработили за цял живот, директорите на неговите фондации в Източна Европа започват планирано и целенасочено да ги източват към частни фирми и паралелни организации. Поради значително по-високите от средните заплати (получавани в твърда валута) и редицата допълнителни облаги, на които се радват, служителите на фондациите стават все по-надменни и арогантни, което се пренася и в ежедневната им работа. Така, вместо да служи на обществото, както повечето подобни организации на Запад, “Отворено общество” започва да служи само на себе си, превръщайки се постепенно от “отворено” в “затворено”. В крайна сметка проблемът с корупцията и шуробаджанащината във фондациите се разраства до степен, налагаща намесата на създателя им. През 1997 Сорос на практика затвори фондациите в Украйна и Македония и наложи драстично намаление на бюджетите (средно с около 40%) на останалите. Упадъкът на “Отворено общество” съвпада и с първите неудачи в традиционния бизнес на магната. Неговите инвестиционни фондове губят позиции след неуспешни прогнози за развитието на новата икономика (основана на Интернет) и интереса към еврото на световните капиталови пазари. Някъде в началото на кризата на собствените му фондове (1998) се появява и книгата на Сорос, озаглавена “Кризата на глобалния капитализъм – отвореното общество в опасност”. Внимателният и прочит повдига въпроса, дали всъщност опасността за капитализма не идва от хора като самия Сорос с неговите причудливи идеи за световен финансов жандарм или икономическо НАТО. Впрочем, не по-малко неадекватни изглеждат и схващанията му за умиротворяване на Балканите, чрез изравняване на митническите тарифи в балканските държави и създаването на общо икономическо пространство, подобно на ЕС. Още повече, че програмите на местните фондации “Отворено общество” в подкрепа на малцинствените групи имат по-скоро разединяващ отколкото обединяващ ефект. Буря в традиционно по-консервативните балкански общества предизвиква и подкрепата на Соросовите фондации за местните гей организации в момент, когато редица традиционни културни институти на Балканите изнемогват от липса на средства. Тезата за безкористната филантропия на магната също е поставена под съмнение. Мнозина го обвиняват, че използва фондациите си за създаване на контакти с местните власти, подпомагащи сключването на изгодни икономически сделки. Смята се например, че помощта на Сорос за обкръжението на бившия руски президент Елцин му е осигурило стратегическо предимство при приватизацията на далекосъобщителната компания “Связинвест”.

Известни са и добрите връзки на магната с днешното българско правителство, макар в повечето случаи те да се осъществяват с помощта на посредници. Така, бившият изпълнителен директор на фондация “Отворено общество” Георги Прохаски беше известно време съветник в Министерския съвет, а сега е председател на борда на директорите на Стопанска и инвестиционна банка, която е сред основните спонсори на добилите печална известност РМД-та. Друг бивш виден функционер на софийското “Отворено общество” – Гроздан Караджов, в момента е председател на борда на директорите на Българската телекомуникационна компания, а пък синият “шаман” Евгений Дайнов доскоро бе председател на борда на директорите на фондацията.

Но докато кадрите на Соросовите фондации просперират в сферата на частния бизнес или политическото консултантство, самата идея за отворено общество все повече губи влияние. За да отговори на

Многобройните критики

по повод първата му книга, през есента на 2000-та Сорос публикува нейно продължение с по-мекото заглавие “Отвореното общество: реформирането на глобалния капитализъм”. В нея той призна много от грешките си, като например прогнозата че азиатската криза от 1997 и последвалата я криза в Русия от 1998, ще доведат до краха на световния капитализъм във вида, в днешния му вид. “При сегашните обстоятелства просто не си струва да се излезе от [капиталистическата] система”, пише Сорос. Той признава, че е твърде стар за да следи ежедневния ход на финансовите пазари и се впуска в рискови операции. Сорос принадлежи към онова поколение, за което новата икономика – основана най-вече върху интелектуална собственост, а не върху машини и бетон – е също толкова непонятна, колкото е изглеждал автомобилът в началото на своето съществуване за хората свикнали да се придвижват с каруци. Всъщност, днес и той, и неговите фондации изглеждат все по-отдалечени и изолирани от реалните проблеми на новите демокрации. Защото Задачата, която повечето са си поставили, е не да напуснат световната капиталистическа система, а по-бързо да се включат в глобалния обмен на стоки и услуги. И на този фон идеята на магната за някакво съвършено отворено общество все повече прилича на безсмислено донкихотовско усилие.