Известният белгийски геополитик Роберт СТЮКЕРС* за мястото на Турция и нейните взаимоотношения с държавите от Стария континент
- През декември 1999, в Хелзинки, Европейският съюз реши да предостави на Турция статут на “държава, кандидатстваща за членство” в ЕС. Тази страна обаче, е разположена почти изцяло в Азия, нейната нация е азиатска, а във всички договори, определящи функционирането на Съюза, се подчертава, че негови членки могат да бъдат само европейски държави. Къде е причината за това изключение?
Отношенията между Европа и Турция са твърде сложна тема, изискваща добро познаване на историята. Територията, върху която е разположена тази държава в продължение на няколко хилядолетия е била част от европейската цивилизация, преди да бъде завладяна от турската военна машина, дошла тук от Средна Азия. В продължение на петстотин години Османската империя е заплаха за Стария континент, за да се превърне през ХІХ век в “болния човек на |Европа”, по израза на Бисмарк. След Първата световна война Кемал Ататюрк се опита да превърне Турция в европейска държава, представяйки я за “наследник на древната хетска цивилизация”. Тази трансформация обаче, бе съпроводена с кървави кланета и изселвания на арменците и гърците населяващи Мала Азия – политика продължена и след Втората световна война спрямо кюрдите, кипърските гърци или православните арамеи, живеещи край границата със Сирия.
Така, на практика, независимо от декларираният стремеж за приобщаване към Европа и Запада, ръководството на така наречената “модерна Турция” насилствено и систематично провежда политика на “дезевропеизация” на страната. В резултат от нея, някога принадлежащата към европейската цивилизация Мала Азия в културно, политическо и духовно отношение вече няма нищо общо с Европа. Парадоксално е, че макар болшинството от днешните турци да имат европейски корени (някогашните турски племена са били сравнително малобройни), в течение на столетията прадедите им са напълно и безвъзвратно “турцизирани”. Ето защо, днес Турция се намира извън границите на Европа. Тук искам да спомена още една важна последица от турцизирането на Мала Азия – населението на този регион, някога принадлежащо към европейското семейство, постепенно започва да се усеща неразделна част от туркоезичните народи, обитаващи Средна Азия, солидарността с които днес е много по-силна, отколкото преди сто години например.
Що се отнася до дълбоко погрешното решение на Европейската комисия да приеме турската кандидатура за ЕС, обяснявам си го с онзи особен тип “либерално-тоталитарно мислене”, характерен за чиновниците от тази организация, съгласно което човек не е носител на определена култура и традиция, или представител на една или друга нация или цивилизация, а просто “атомарен” индивид, без история и собствена културна специфика. За тях има малко значение, дали този човек е турчин или европеец, будист, мюсюлманин, протестант или сатанист. Те виждат в него просто още един консуматор на стоки и продукти. Ако обаче се замислим, не можем да не признаем, че нахлуването на 70 милиона турци, а след тях и на още сто милиона туркофони, от Средна Азия в Европа, може и да донесе известни печалби на собствениците на големите супермаркети, но със сигурност ще има катастрофални последици за европейската история и култура, за обикновения европеец, носител на своите национални традиции, в крайна сметка – за европейската цивилизация като цяло.
- Един от основните принципи на ЕС е този за свободното придвижване на хора, стоки и капитали. Днес населението на Турция е почти 70 милиона, с тенденция към растеж. Средният доход на глава от населението е три пъти по-нисък от средния в ЕС, а икономиката е нестабилна. От известно време тази страна е основен плацдарм за проникване на нелегалните емигранти от Азия в Европа. Можем ли да очакваме масова емиграция на турци и хора от други азиатски страни, ако Турция все пак стане членка на Съюза?
Много по-обезпокояващ от емиграцията е подемът на пантюркизма, чиято цел е създаването на съюз на всички тюркски народи. Анкара все още не се е отказала от намерението си да предостави турска националност на всички жители от бившите туркоезични съветски републики, а също и на тези от Западен Китай и Северен Иран. В случай, че Турция наистина стане членка на ЕС, нищо няма да попречи на тези близо 170 милиона туркофони, с турските си паспорти в ръка, да се отправят към Европа, където вече години наред се наблюдава демографски срив. И нищо чудно, сравнително бързо, европейците да се окажат малцинство на Стария континент.
- Турция играе ключова роля в американските планове за контрол над петролния трафик от Каспийско море към Западна Европа. САЩ бяха особено активни в налагането на идеята за петролопровода Баку-Джейхан. В същото време те не по-малко активно подкрепят турското членство в ЕС. Какво се крие зад всичко това?
Англосаксонските държави винаги са се стремели към контрол над петролните доставки. Това обяснява и защо тяхната прословута чувствителност към спазването на човешките права внезапно се изпарява по отношение на държави като Саудитска Арабия, емиратите от Перскийския залив или Турция. Днес САЩ се стремят да лишат Русия и от западноевропейските страни от какъвто и да било контрол над търговията с петрол. Сблъсъците в Дагестан и войната в Чечения не избухнаха случайно, нито пък случайно се появиха хора като Басаев или Хатаб. След като преди десет години в Афганистан бе спряна съветската (руската) експанзия към Индийския океан, сега САЩ се опитват да изтласкат Русия от такава ключова за “петролната геополитика” зона, каквато е Каспийският регион и Кавказ. Не е случайно също, че когато през 1999 Клинтън за пореден път обяви в Истанбул Турция за основен американски съюзник в региона, той използва присъствието си там за да благослови и оформящият се под американска егида геополитически съюз между Турция, Грузия и Азербайджан – съюз, който е не само антируски, но и антиевропейски, защото цели окончателно да лиши европейците от контрола над петролния трафик. Негово продължение на Балканите са опитите на САЩ да превърнат Босна, Косово, Албания, Македония и, донякъде, Черна гора и България, в свои “протекторати”, откъсвайки ги от Европа. Действайки по този начин Клинтън доказа, че е гениален стратег, но в същото време и, че е заклет враг на Европа и Русия.
Убеден съм, че нашите деца един ден ще плащат за ужасната грешка, допусната от сегашните европейски политици, от хора като Ширак и Шрьодер, които не дръзнаха да се противопоставят достатъчно решително на Америка. За съжаление, европейските правителства все още се подчиняват на логиката на студената война и доминираната от американците НАТО. Те твърде бавно осъзнават същността на настъпилите през последните години фундаментални промени и необходимостта от изграждането на нова геополитическа алтернатива на хегемонията на САЩ – стратегия, възможна само чрез укрепване но отношенията с нова, демократична Русия. Турция, между другото, също има своето място в тази паневропейска стратегия – вече не като преграда между Европа и Близкия изток, а като трамплин за европейското и руско икономическо проникване в региона.
Преди време Западна Европа бе разработила подобен проект за сътрудничество с Русия, известен като “Блу стрийм”, който трябваше да осигури контрола над тръбопроводите с руски петрол от районите на Волга и Дон чак до Рейн. Италианският нефтен гигант ЕNI хвърли фантастични суми за реализацията му, но всичко рухна, именно защото нашите корумпирани политици не издържаха на американския натиск и се отказаха от проекта.
- Турция има особена политическа структура. Основен политически актьор е армията, която е прозападно настроена. В същото време най-мощната политическа сила все още са ислямистите, които са настроени против Запада. Турската армия ще бъде най-силната в ЕС, ако страната все пак влезе в Съюза. От друга страна Турция векове наред е била враг на Европа, армиите и са стигали чак до Виена. Какво означава това – че Турция се е променила, или че Западът просто е загубил историческата си памет?
Сложен въпрос. Армията действително е гръбнака на кемалистката държавна машина. За нея се изразходват твърде големи средства, предвид крехката икономика на страната. При това става въпрос за армия, която за разлика от европейските се готви единствено за война – неадекватната и реакция по време на голямото земетресение в Турция през 1999 показа, че тя не е подготвена за справяне с природни бедствия например. От една страна турската армия служи като въоръжена ръка на американската “таласокрация” срещу руснаците, европейците и арабите. От друга, тя на практика определя турската външна и вътрешна политика, като Парламентът е принуден да се съобразява с всички искания на военните. Не е съвсем ясно, как подобна “демократична практика” би се вписала в правилата на Европейския съюз.
Що се отнася до ислямистите, там нещата също не са прости. Турските ислямисти се различават от типичните ислямисти, финансирани от Саудитска Арабия. Докато геополитиката на турските военни предвижда разширяване на демографския потенциал на страната в северна и източна посока (т.е. срещу Балканите и Русия), онази на ислямистите се базира на турско-арабската солидарност и е насочена предимно на юг, точно както по време на немско-турския съюз от 1908-1918. Ислямистите отхвърлят присъединяването към ЕС, като вместо това наблягат на сътрудничеството със Сирия, Ирак, Ливан, Палестина, Египет и Либия за създаването на “зона на съвместен просперитет” в Близкия изток. Ислямистите, освен това, са за мирното решаване на кюрдския проблем. Така че, съвсем не съм сигурен, дали тъкмо турските ислямисти са по-голяма заплаха за Европа, в сравнение с изповядващите пантюркизма турски военни.
- Последен въпрос, отново свързан с турската армия, която днес е най-многобройната в Европа. Не се ли крие тук причината, че Турция винаги е била предпочитан съюзник на морските държави – в миналото Великобритания, а днес САЩ, срещу техните “континентални” съперници?
Имате право. Османската империя е била най-големият враг на континентална Европа през цялата си история. И тъкмо поради това става естествен съюзник на морските “таласокрации”. Между другото именно завладяването на Балканите, Кавказ и Египет от турците става причина една част от европейските държави да се ориентират към завоюване на моретата и океаните за да възстановят прекъсната връзка с Индия и Китай. Така започва и възходът на морските нации – испанци, португалци, британци и холандци. За разлика от тях, континенталните нации – руснаци, германци или поляци нямат друг изход, освен тоталната конфронтация с Османската империя, в резултат от която в течение на няколко столетия тя постепенно е изтласкана от Европа.
Днес сме изправени пред ситуация, донякъде сходна с онази от миналото. Подкрепяна от Америка, Турция отново се опитва да постави под въпрос европейският контрол над трафика със суровини и стоки между Изтока и Запада. И тъкмо поради това днес отново е необходимо възраждането на онзи могъщ континентален съюз, в основата на който да бъдат обединена Германия и нова Русия, способен да осигури на Европа бъдещето, което наистина заслужава.
[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]