На практика, България е вече членка на Европейския съюз и не е нужно да се плашим от отлагането на формалното ни приемане в него

Добри БОЖИЛОВ

През последните десетина години пътеводната звезда, наречена “евро(атлантическа) интеграция” забележително бързо замени в съзнанието ни идеята за “светлото социалистическо бъдеще” и “братска Русия”. Може би, това е нормално – едно съзнание, свикнало да бъде водено към мечти, трудно може да се препрограмира за толкова кратко време, минавайки върху релсите на реализма. Разбира се, за разлика от утопията на “развития социализъм”, новата ни цел е далеч по-постижима, а реализацията и действително би ни донесла дивиденти. Само че и това не е достатъчно за да я превърне в истинска “пътеводна звезда”. Защото статутът и на такава прекалено дълго се крепеше единствено върху пълната липса на информация и залъгването на общественото мнение със сладки приказки и розови обещания.

Всъщност, ситуацията с българската евроинтеграция далеч не е каквато изглежда. Нито бъдещето ни е толкова светло, нито пък настоящето – толкова черно. Реално, България е вече член на Европейския съюз. Звучи наивно, нали? Но е вярно.

ЕС все още представлява едно

В бъдеще от него вероятно все пак ще произлезе обща държава от федерален тип по модела на Дьо Гол за “Европа от Атлантика до Урал”. Други го виждат като Съединени европейски щати. Така или иначе, сега това си е икономически съюз. Което личи, както от основните приоритети, ангажиращи времето на администрацията в Брюксел (единна валута, конкуренция, селско стопанство), така и от основните критерии, които трябва да покрият кандидатките за членство (най-важният от които са техните доходи), а също от очевидната му неспособност да действа като единен субект в международната политика.

България вече има достатъчно широк достъп в общото европейско икономическо пространство. Разбира се, съществуват ограничения за “чувствителни” стоки (стомана, пшеница), но такива има и за страните-членки. Всяка от тях е с квота. Нашите квоти са по-малки, но това е нормално. Впрочем, дори и да сме вече пълноправен член на Съюза, трудно ще можем да разчитаме точно на тези икономически сектори да възродят стопанството ни. Като цяло те са вече “изтощени”, до тях имат достъп всички държави, конкуренцията е висока, печалбите - ниски и тъкмо затова се налага и регулирането им с квоти и субсидии.

Но за един друг тип продукция, носеща при това и далеч по-голяма печалба - тази на високите технологии, както и за почти всички видове износ, вкарващи валута в страната ни, европейските пазари са отворени. Нещо повече – нерядко нашият пазар е затворен за техните стоки от тези отрасли по линия на т.нар. “асиметрия” в процеса на присъединяване, предназначена да помогне на по-слабата страна.

България е вече част и от системата на единната европейска валута. Официално това може и да не е така, но твърдият вариант на валутния борд, който въведохме, прави лева също толкова ценен пред еврото като немската марка. Т.е., на практика, левът е вече конвертируема валута. От гледна точка на фискалните и монетарни критерии за влизане в евро-зоната, изискванията към страните-членки на ЕС не са по-леки, отколкото изискванията на валутния борд у нас. И там трябва да има балансиран бюджет, и там държавният дълг не може да е прекалено голям и там режат главата на онзи, който “съгреши”.

Третият ключов компонент на един икономически съюз е свободното движение на капитали. От тази гледна точка ЕС изобщо не е факторът, който би следвало да ни интересува. В световен мащаб, по отношение на капиталите и инвестициите, глобализацията вече е настъпила. Парите отиват там, където е най-изгодно и най-сигурно. Самият ЕС се бори със зъби и нокти за привличане на вложения и задържане на собствените инвеститори да не изнасят производствата си. На практика, понятия като “европейски” или “американски инвеститор” са вече неточни. Инвеститорите са световни и, независимо от националната принадлежност на вземащото решенията лице, отиват в посока на добрата възвръщаемост. Т.е. ЕС, сам по себе си, трудно може да ни осигури инвестиции. Или пък, ако може по линия на различните си структурни фондове, те са много по-малки, отколкото ние сами сме длъжни да си осигурим директно от световния капиталов пазар с атрактивна политика. Връх на наивността е да се надяваме, че влизайки в ЕС, някой ще ни поеме на изхранване. И там всеки храни себе си, а преливането на пари от богатите към бедните е само облекчение, но не и основен фактор. Освен това,

до голяма степен вече е разпределена и дори да влезем там още днес, ще минат години преди да си извоюваме нещо по-сериозно. Алтернативата богатите членки да започнат да дават повече за бедните напоследък губи шансове, нещо повече - поражда съпротива към приемането на нови държави. Разбира се, процесът на субсидиране няма да спре, но със сигурност финансовите потоци няма да растат с темповете, с които би ни се искало.

Накрая, четвъртият компонент на икономическия съюз е свободното движение на работна ръка. Ние действително нямаме достъп до пазара на труда в ЕС. Но го нямаме не толкова, защото не сме член на Съюза, а защото не успяваме сами да си намерим работа. В ЕС действително бе решено, че новите страни-членки няма да имат достъп до общия трудов пазар до седем години след приемането им. Мотивите са разбираеми, но липсата на официален и лесен достъп не значи липса на достъп въобще. Тя означава просто малко по-труден достъп. И в момента българите с качества и търсена квалификация съвсем лесно си намират работа в Европа. Това не е чак толкова непостижимо и за по-нискоквалифицираните, които могат да отидат на туристическо пътуване, да си намерят работа и оттам да получат работна виза. Стига да могат да се справят, защото трудът там никак не е лек.

Тоест, погледнато в по-широк план, България и без формално да е членка на ЕС, вече има права, близки до тези на страните-членки. И от нея зависи, как ще ги използва. Тъкмо поради това лозунгът за “безалтернативния път към Европа” трябва да мине на заден план, отстъпвайки място на битката за изграждане на икономика по европейски показатели. Другото са само формалности.

По сходен начин, впрочем, стои и въпросът за членството ни в НАТО. Затова не беше зле преди да подходим с такъм фанатизъм към него, да се запитаме, какво всъщност ще ни донесе то?

И да сме вън, и да сме вътре в пакта, на настоящия етап мирът и националната ни сигурност се крепят не на НАТО, а по-скоро на статуквото в Балканския регион. Обективно погледнато, ако не стане някой голям “золум”, няма кой да ни нападне отвън. Югославия е изтощена от войни, Румъния е на нашия хал, за Македония да не говорим, а пък Турция и Гърция не демонстрират агресивни намерения. Но и да имат такива, едва ли тъкмо НАТО ще може да ни опази от тях, след като и двете са членки на Алианса. Нароченият за “нов враг” международен тероризъм пък е насочен по-скоро към страни като САЩ, Израел, Великобритания, Русия и други подобни. А и НАТО очевидно е твърде неефективна като “антитерористична организация”.

Нека добавим и, че всеки от съседите ни има важен проблем по другите си граници. Белград трябва да се занимава със босненските сърби, черногорците и косовските албанци. Румъния има два милиона унгарци в Трансилвания и проблеми с бъдещето на Молдова. Македонците пък са ангажирани единствено със “своите” си албанци. Гърция продължава да се вълнува от решаването на кипърския въпрос и невъзможността да ползва 12-милната си териториална зона в Егейско море. Турция, тъкмо сега, също няма интерес от избухването на етнически конфликт в България, в който да се намеси и тя. Всички са ангажирани някъде другаде и не ни застрашават поне във военен план. Теоретично погледнато,

е “преливането” на етническия конфликт в Македония на наша територия. Но, ако сме я докарали до там да се нуждаем от НАТО за да се справим с албанските разбойници, просто не заслужаваме да ни броят за държава.

В дългосрочен план, може би, най-голямата заплаха за България е близостта до огнищата на ислямския фундаментализъм. От които ни дели само една, макар и светска, но все пак мюсюлманска държава. Но, ако фанатизмът все пак прегази и Турция, т.е. ако НАТО допусне една от най-важните му членки, охраняваща южната граница на пакта, да рухне, тогава следващата защитна линия вероятно ще е чак по река Дунав. За щастие обаче, това едва ли ще се случи в близко бъдеще. Тоест, ако все пак стане, ние вече ще сме и в ЕС, и в НАТО.

Има обаче неща, за които, щем не щем, трябва да поемем своята отговорност. Защото Европа е един голям пазар на надхитряне и извиване на ръце. И полза от членството в ЕС има, но само ако не се заблуждаваме, че за да влезем вътре трябва да сме готови за всякакви отстъпки за благото на другите. Или пък, че членките на Съюза използват възможностите му за да помагат на онези, които още са отвън. ЕС е сила, насочена към защита на собствените си интереси. И членките му използват неговата мощ, най-вече, за да се борят с конкуренцията на останалите региони на планетата. Докато вътре в Съюза кипят непрекъснати схватки за субсидии, фондове, квоти програми и пр.

Същият ефект има и фанатизирането на темата “НАТО”. Навремето генерал Марин влезе при президента Стоянов с тезата, че “командата “бегом” към НАТО е нездравословна за армията”. И излезе оттам като офицер от запаса. Сега влиза обратно на “Дондуков” 2 вече като вицепрезидент. И може би ще въведе малко разум. Защото шеметните скорости за влизане в пакта водят и до налагането на брутални условия от страна на силните в него. И там има място за пазарлъци. Впрочем, в тъй наречения “цивилизован свят” отдавна всичко е въпрос на сделка и пазарлък. Т.е. като искаш нещо да стане бързо, трябва да платиш повече. Нарежи си танковете, намали числеността на войската, ликвидирай това или онова оръжие. Исканията нерядко опират до абсурда. Като например последното, свързано с унищожаването на ракетите ни “СС-23”. Едно модерно оръжие, което би могло да е от полза и на НАТО. Но очевидно не е от полза на някои от доминиращите в Алианса държави. И ние вече решихме да ги нарежем, само заради

Суровата истина обаче е, че дори и вътре в НАТО, изобщо не е задължително да имаш абсолютно еднакво въоръжение с останалите. Нима Франция не развива свое въоръжение? Членството в НАТО, освен това, си има различни равнища и никой няма правото да ни натрапва, кое ниво е най-подходящо за нас.

В почти никоя сделка, където и да било по света, никоя страна не си прави илюзията, че действително може да постигне максималното. Защото знае, че най.вероятно ще трябва да плати солено за него. Ние като че ли сме забравили думичката “цена”. Но нея си я има и тя винаги се плаща.

А, ако се отчете и този фактор,

стават малко по-други. Защото е по-полезно да хвърляш усилия за да постигнеш по-ниски данъци и привлечеш повече капитали, отколкото да се молиш на някой да ти отпусне трохи от един или друг фонд. По-полезно е също да имаш силна собствена армия и с нея да влезеш в един действително могъщ военен пакт, отколкото да разчиташ, че друг ще те пази и в замяна да приемаш условия, в резултат от които да ставаш все по-слаб. И, при всички случаи, е по-добре да имаш собствена АЕЦ, отколкото някой да ти дава пари за да си купуваш ток от ТЕЦ-овете на съседите.

Ето защо комбинацията между отказа да ни приемат бързо в ЕС и решението на Германия да се откаже от собствените си атомни електроцентрали например, може да се окаже необходима за да бъдем по-добре подготвени, когато на членството ни в Съюза действително му дойде времето. Е43

Днес за България е по-важен приоритет първо да се научи да преговаря и да се пазари, отстоявайки със зъби и нокти интересите си, а едва след това да атакува устремно ползите от това или онова присъединяване. Както и, преди да разширява възможностите си, да се научи пълноценно да използва наличните. А не само да “отваря и затваря глави”, формално приближавайки се към мечтания просперитет, но реално оставайки си все така бедна.

Ако не можем да го направим и продължим да я караме както досега, със сигурност ще ни “прецакват” и занапред, както го правят и днес (впрочем, истината е, че обикновено сами се “прецакваме”). Колкото и да ни се струва, че напредваме по пътя си към Европа. Така е било винаги, така и ще бъде.