Като че ли, на фона на разбираемите емоции, напоследък най-после започват да се прокрадват и трезви гласове (на психолози, социолози, или на обикновени граждани), твърдящи, че

че обществото е загърбило проблемите на младите, а те, от своя страна, нехаят за него. И че тази отчужденост нямаше как да не даде своите горчиви плодове.

Младежта е социална група със специфичен начин на живот и притежаваща собствена автономна система от ценности. Които обаче са специфично отражение на актуалните ценности и начин на живот на обществото. А тези последните в България са продукт на либералния модел на развитие, който следваме вече 12 години. Стилът на живот на българското общество днес най-общо е белязан от “меркантилност, потребителство, прагматизъм и хедонизъм”. В масовия случай хората са ориентирани към материалните (пари, собственост) или хедонистични (развлечения, алкохол, наркотици, секс) ценности, носещи наслада. А хедонистично-потребителската култура формира нов начин на живот, ориентиран към материалното благополучие, постигнато днес и по възможност – незабавно. Тази ориентация органично се съчетава с класическото проявление на либерализма в сферата на морала и нравите – принципа на “любовта единствено към самия себе си”. Той е квинтесенция на духа на егоистичната етика, ориентирана към индивида в противовес на обществото. Днес масовите нагласи в българското общество се диктуват от желанието за незабавно удовлетворяване на личните потребности, без значение на средствата, с които ще се постигне това, и без значение на цената, която трябва да се плати – последствията за другите въобще са без значение. Това инструментализиране на отношенията доведе до разкъсване на социалните връзки и брутализиране живота на обществото: убийства, грабежи, рекет, измами и т.н.

Сравнението на

с тези на обществото като цяло води до заключението, че те са аналогични. Нещо съвсем закономерно, имайки предвид, че израствайки и социализирайки се, младото поколение се приобщава към културата на "своето" общество. Българските деца и младежи просто са усвоили културата на ориентираното към либералните ценности българско общество. Но това все още не е действителния проблем. Според социологическите проучвания, българските младежи описват себе си като интелигентни, образовани и прагматични. Но и агресивни, цинични, дрогиращи се, отчуждени, изпуснати. Тези определения ни отвеждат към характера на възпитанието, на което са подвластни днешните деца и младежи, и което ги моделира по този негативен начин. В годините на прехода във всички сфери на живота на българското общество бяха наложени принципите на либерализма. Сферата на възпитанието не направи изключение. Тук либералните ориентации възпроизведоха ефектите на тъй наречения “либерален стил на възпитание”. Принципите за "свобода на детето" и "спазване на правата му" бяха изведени на преден план. На изграждането на поведенчески задръжки у децата ( особено пък със средствата на забраните и наказанията ) започна да се гледа подозрително и дори враждебно – като на признак за нарушаване правата на децата. Днешната училищна практика изобилства от такива примери. Родители се жалват до училищните ръководства или инспекторатите и при най-слабите опити на учителите да принудят (след като убеждаването не е дало резултат) учениците да спазват нормите и установения ред. Практиката на семейното възпитание на свой ред също все по-масово изключва забраните, заповедите, контрола и наказанията като средства за приучване към ред, съблюдаване на утвърдените норми и авторитети. При което неизбежно се стига до възпитание без възпитателно въздействие или пък, ако има такова, то е непоследователно, безразборно. На практика децата се оставят не само свободно да проявяват волята си (което не е лошо), но и да я налагат в повечето случаи (което вече е пагубно). Така от прекалена загриженост за децата всъщност се постига обратния резултат: не се изгражда пълноценна връзка на децата с родителите и другите възрастни, у младите се развиват анархолиберални нагласи, те стават прекалено независими и склонни да се влияят от други, в повечето случаи неблагоприятни за развитието им, фактори: улицата, заинтересовани асоциални групи, връстниците, модните младежки идоли и др. Основният недостатък на либералния стил на възпитание, отдавна изяснен в педагогическата литература, е отсъствието на твърди правила на живот, които детето да се приучва да следва. И още – този стил не формира отговорност на детето към самото себе си и към другите (обществото). Обратно – формира арогантни, безотговорни за поведението си младежи, незачитащи никакви авторитети. Разбира се, не може да се твърди, че всички български семейства следват тъкмо този модел при възпитанието на децата си. Но за жалост има и други

което винаги е било база за позитивното развитие личността на детето. Днес българските родители все по-малко могат да бъдат авторитети за децата си, да изискват и налагат чрез семейното възпитание традиционните нравствени стойности. Ценности като почтеност, честност, доверие, уважение, помощ за изпадналия в нужда и т.н. през последните години се оказаха анахронизъм. Преходът по особено циничен начин опроверга разбирането на болшинството български родители, че успехът в живота се постига чрез придобито знание и почтен труд. Защото успяха тези, които погазиха традиционните норми: крадци, мошеници, рекетьори, бандити, действащи необезпокоявани от закона и много често в сътрудничество с властта. Тази трансформация се разигра пред очите на младото ни поколение. То стана свидетел на това, че нищо и никой не се меси за да спре царящите корупция и грабеж, водещи до тотална деградация на нравите в обществото. Младежите останаха без всякакви авторитети. Такива очевидно не са родителите им, изнервени в битката за физическото оцеляване и, в масовия случай, попадащи в групата на загубилите тази битка. Такива не са и учителите – те не са сред успелите в обществото. Още по-малко пък такива са управниците. А авторитетът на Бога? Ами че той беше детрониран още от комунизма! Ето как едновременното действие на наложилият се в обществото либерален стил на възпитание и кризата на ценностите доведоха до там, че младите хора се почувстваха освободени от всякакви норми и всякакъв контрол. Успоредно с прогресивното намаляване влиянието на семейството и училището върху формирането и начина на живот на младежите нарастна влиянието върху тях на другите социализиращи фактори: връстниците, средствата за масова информация, улицата. Какви са вкусовете и нагласите на връстниците, т.е. младежите по принцип, вече стана ясно. Средствата за масова информация (СМИ) се нареждат на първо място сред извънучилищните фактори, формиращи интелекта на децата. Именно чрез тях ценностите на културата достигат най-силно до младите. А какво предлагат българските СМИ на нашите деца? Изобилие от екшъни (т.е. убийства, кръв и насилие) и еротика (вече се появиха дори "голи новини"), фаворизиране на кича и низкия вкус (емблематичен пример е чалга-културата). И тъй като всичко това се поднася за забавление, то се възприема леко от младежите като, поради незрелостта им, се възприема и безкритично. А децата подражават не само на позитивните, но и на негативните образци. Започвайки да възприемат една субкултура на насилието, която след това възпроизвеждат в своето поведение, неограничавано от възрастните. Които пък, на свой ред, след това се чудят, защо децата им са агресивни и цинични, склонни към асоциални прояви: агресивност по различен повод, проституция, наркомания, алкохолизъм. Според статистическите данни числеността на младежите, поддали се на тези пороци, расте застрашително: над 50-хиляди официално регистрирани алкохолици и почти толкова наркомани и около 30 хиляди проституиращи млади хора. Но най-пагубно върху развитието на днешната младеж се отрази

улицата, персонализирана от тъмния бизнес. В неограничавания от либералната държава стремеж към огромни печалби, той посегна и на децата, превръщайки ги в обекти на бизнес - с тях или чрез тях. “Зарибяване“ с дрога и впоследствие – “производство” на наркомани; детска и младежка проституция, детска порнография; печалби от продажба алкохол на малолетни; нелегална търговия с деца и младежи (като донори, бели робини и др.). Така търговията и бизнесът се намесиха в живота на децата. И стана страшно. Те започнаха да стават жертви на насилие: да бъдат отвличани и безследно да изчезват, да бъдат принуждавани да проституират или позират за порно-снимки, насила да ги зарибяват с дрога и най-накрая – да бъдат убивани. Защото е по-важно да се вземат два лева за вход в “Индиго” например, отколкото да се осигури безопасното им пребиваване там. Зад всеки един “нещастен” инцидент с българско дете ще открием причини, свързани с Бога “Пари”, придружени от характерната за обществото ни безотговорност към другите. Безотговорност на институциите, на групите или на отделните хора към останалите. И усещане за безнаказаност, отново породена от днешния ни начин на живот.

"Черната Коледа" за пореден път накара българското обществото да настръхне срещу институциите. И те пак се поразмърдаха. Започна следствие, полицията проведе бърза и ефективна акция, образователното министерство обяви намерение за въвеждане на униформи и вечерен час за учениците, забрана децата до 16 години да посещават дискотеки, да пият и пушат. От своя страна, правителството трябва да облече тези намерения в законови дрехи. Специална комисия до края на януари т.г. трябва да изготви “Национална програма за защита на здравето и сигурността на децата”. Шефът на ДАМС Васил Иванов дори обяви, че ще се създаде специален институт по проблемите на младежта. “Всичко това е много добре!” – биха казали някои. “Да, ама не!” – репликираме ние в духа на познатата фраза. Защото

Защото мерките, както и в други подобни случаи досега, се вземат след инцидента, а не преди да има инцидент, така че той изобщо да не се случи. Защото, както винаги, всичко у нас трае от ден до пладне. После си караме по старому. До следващия инцидент. Когато пак ще има мерки. Така, ако трябва да се върнем към педагогическата терминология, отново възпроизвеждаме ефектите на либералния възпитателен стил: веднъж на детето (или на обществото) се позволява да следва и задоволява личните си импулси, а когато поради тази причина стане гаф, се отива в другата крайност (рязка забрана на всичко). След което – пак отначало. А “номерът” е детето (или обществото) да бъде извадено от този порочен кръг, като му се предложи една изпитана от времето стратегия – тази на демократичния стил на възпитание (за детето) или на консервативното управление (за обществото). Защото те залагат на свободата и равноправието, но основани на спазване твърди правила на живот, гарантиращи нормите на обществения ред чрез поемане на отговорни зависимости. Т.е. отговорност на човека към самия себе си и към обществото чрез зачитане на обществените авторитети. Принципът на индивидуалната свобода, лишен от връзката си с този за отговорната зависимост, води до разпад на обществото. При което в жертви започват да се превръщат самите индивиди. За жалост днешната българска действителност стана емблематичен пример за това.