Напоследък става все по-ясно, че Организацията на обединените нации, във вида, в който бе замислена, претърпя историческо поражение. ООН изглежда неспособна да акумулира усилията на всички страни по света, изразявайки общата им, постигната на базата на компромиса, воля, което показва, че самата идея за създаването и е безплодна в основата си. В същото време надеждите, че ООН ще може успешно да бъде заменена от НАТО (поне в решаването на чисто европейските проблеми), също са на път да рухнат окончателно.

И НАТО, както и ООН, бе плод на следвоенното урегулиране. Пактът трябваше да спре разпространението на комунизма в Европа, гарантирайки едновременно и американското влияние на континента. На практика това бе своеобразен военно-политически вариант на прословутия План Маршал, в който реалната помощ се съчетаваше и с укрепване на позициите. Но, ако икономическият План Маршал не бе структуриран, външнополитическият му аналог се оформи като конкретен блок с ясно формулирани задължения, донякъде напомнящ на “европейска ООН”, в която обаче с право на вето разполагаха само САЩ.

От момента, когато Европа започна да се възстановява от шока и разрухата, причинени и от двете световни войни, нейният вътрешен потенциал (чиито носител бе предимно немската нация) демонстрира впечатляващо развитие. Постепенно започнаха да възникват европейски структури, в които въобще не се предвиждаше американско участие. Процесът бе особено очевиден в икономическата сфера, където Германия стана локомотив на стопанските процеси. Докато на Изток продължаваше да съществува могъщ идеологически противник, за Европа бе важно да съхранява стратегическото партньорство с Вашингтон. Динамизмът на историческото развитие обаче, доведе до това, че буквално за няколко години този противник рухна под напора на съвсем обективни политически процеси и на мястото на някогашната комунистическа империя в Източна Европа се появиха множество независими държави с недотам определени амбиции и цели. Тяхното бягство от комунизма, бързо трансформирало се и в бягство от Русия, бе по-скоро плод на емоционална политика , а не на осъзната национална стратегия. Така или иначе, но в резултат от него Централна Европа значително укрепи позициите си. На свой ред, източноевропейските държави бързо започнаха да осъзнават, че интересите им изискват поддържането на специални отношения с Европа и Русия, но не и със САЩ. В този процес

чието лидерство в европейското пространство става все по-неоспоримо. Това е единствената страна, способна да осигури необходимата финансово-икономическа подкрепа за източноевропейските държави, позволяваща им пълноценно да се интегрират в новото европейско пространство. На практика, дори и извършващото се под натиска на САЩ разширяване на НАТО на изток, също обслужва дългосрочните германски интереси.

Що се отнася до Франция, дълго време претендираща за ролята на европейски лидер, днес тя се стреми единствено да съхрани традиционните си позиции в някои европейски държави, запазвайки доверени отношения с новия лидер – Германия.

Третата голяма европейска държава – Великобритания, очевидно не желае да се примири с немската доминация на Стария континент. На практика днес Островът играе ролята на извънреден и пълномощен представител на Америка в европейските дела, като не бива да изключваме един прекрасен ден британците да се окажат извън ЕС, но за сметка на това – в НАФТА.

Русия пък има твърде сериозни интереси в Азия и твърде много противници в Европа за да стане действително пълноправен участник в интеграционните процеси на континента. Което разбира се не означава, че Москва ще се откаже да влияе върху тях. Във външната и политика акцентът ще бъде поставен върху укрепване на позициите на Балканите, а конкуренцията с Берлин за влияние в Украйна ще постави на изпитание руско-германските отношения.

Сред аутсайдерите в европейската политика, най-голяма активност вероятно ще проявява Италия, която би могла да послужи като плацдарм за реализация интересите на ЕС в Близкия Изток.

В европейското пространство остава все по-малко място за американските интереси. Обединението на Европа е процес на изтласкване на американското влияние и създаване на нов световен силов център. А въвеждането на общоевропейската валута допълнително укрепи фундамента на “Европейските съединени щати”.

Разбира се, САЩ не са просто пасивни наблюдатели на този процес. Тъкмо той кара Вашингтон да се опитва да удължи присъствието на американската военна машина в Централна Европа, подменяйки сините каски на ООН с частите на НАТО. Историческият процес на изтласкване на САЩ от Европа вече е набрал такава инерция, че не може да бъде спрян по друг начин освен чрез прякото американско присъствие на континета. И тъкмо поради това дългосрочният политически съюз между Централна Европа и Русия и ускоряването на интеграционните процеси, могат да предотвратят за много години напред пряката военна намеса на една неевропейска държава в европейските дела.