Един от най-важните въпроси пред страната ни днес е този за границите на възможния избор, който сме в състояние да направим, защото, както е добре известно, отвъд тях е вече принудата. А това е основна характеристика на геополитическата обстановка в света и у нас.

Ако приемем за абсолютно вярна и приложима теорията, че историята се подчинява на обективни икономически закони, изразени например (както твърди Маркс) в задължителното преминаване от една обществено-икономическа формация в друга, това няма по нищо да се различава от деизма. Защото, нали и Бог (в различните си измерения) чертае пътя на хората, предопределяйки бъдещето, т.е. пак става дума за съдба, карма, неизбежност. Същият характер впрочем, притежава и обратната теза (споделяна от крайните либерали) за "свободата на волята", неограничената от нищо свобода на избор на собственото поведение, възможностите на индивида сам да избира и променя съдбата си, дори да притежава волята да променя и света. Но нито една от тези две философски теории не покрива като обяснение

и едва ли е нужно да го доказваме. Следва да се подчертае обаче, че "изборът" и "принудата" съществуват едновременно, допълват се и винаги преминават едно в друго. За бедния, принудата е да търси каквато и да е работа за да оцелее и, ако не намери, да рови из кофите за боклук. За богатия, в днешния свят на тотално господство на парите, ветрилото на избора е широко отворено. Това важи и за възможностите на богатите и бедни държави. Почти неограничени са например възможностите за избор на САЩ, като световен лидер, да налагат господството си, обявявайки войни, привличайки съюзници и моделирайки общественото съзнание за успеха на своята "историческа" мисия по спасяването на света, да формулират "нов ред" на планетата и т.н. Или пък да определят "враговете на демокрацията и световната сигурност". В същото време малка страна, като Македония например, трябваше да се подчини на принудата, признавайки терористите от АНО, подготвяни от специалните служби на САЩ и Великобритания, за "борци за свобода" и влючвайки ги в държавните органи за сигурност. Нека се опитаме да анализираме съвременната геополитическа ситуация от тази гледна точка.

По силата на закономерностите на общественото развитие днес САЩ са неоспорим световен лидер. Ще изложа накратко една от съвременните теории, имаща непосредствено отношение към американската хегемония. През 1992, на световната конференция в Москва и Санкт Петербург по повод 100-годишнината на големия руски учен Николай Кондратиев, американските професори Джордж Моделски и Уйлям Томсън изнесоха изключително интересен доклад на тема "Вълните на Кондратиев и еволюиращата световна икономика и политика - проблемът за координацията". Основната им теза е, че съществуват супердълги цикли (от порядъка на сто години), обуславящи фундаментални структурни промени в икономиката, свързани с иновации, радикално променящи основната производствена база, технологиите, икономическите и обществените отношения. Това, на свой ред, предопределя и смяната на една държава-световен лидер с друга. Така например, между 1430 и 1540 световен лидер е Португалия, изместена от Холандия през 1540-1640. Следва доминацията на Англия, осъществявана през две последователни "супервълни" (1640-1740 и 1740-1840), и тази на САЩ от 1850-1945. Всяка "супервълна" обаче, има своите под-етапи и затова фактическата смяна на държавата-лидер настъпва доста по-късно и, обикновено, след голям конфликт. Така че, приемайки 1914 или 1918 за реалното начало на американската "супервълна", излиза, че доминацията на САЩ би трябвало да приключи към 2015. Според авторите на въпросния доклад, лидерството на Америка е пълно през първите петдесет години (до 1945) и продължава до 1973. Те предсказват, че през 2000-та може да се очаква формирането на нова коалиция (напомням, че докладът им бе изнесен през 1992) и, действително, през тази година се очерта съюзът между Русия и Китай. Американските професори предвиждат нова световна война около 2030 и очакват окончателното установяване господството на следващата световна сила към 2050. Те смятат, че между 2015-2020 САЩ вероятно ще отстъпят функцията си на световен лидер.

Преди да продължа, искам да отбележа, че изследванията на двамата учени са добре аргументирани, като са приведени изключително много статистически данни, анализи, диаграми, интерпретации и т.н. Най-интересното е подробното описание на механизмите на развитие на процеса на смяна на световните лидери. Лично за мен, изводите им притежават твърде значителна степен на научна достоверност, макар че само реалният исторически процес може да потвърди или отхвърли подобна хипотеза.

Да се върнем сега на темата. Първият извод от изложената по-горе теория е, че искаме или не, живеем в епохата на световното лидерство на САЩ. Като това не е въпрос на наш избор, а е по силата на принудата, в резултат от ситуацията в света. Все пак, какво би могло да се направи с оглед да разширим границите и възможностите си за собствен избор? Необходима е

за развитието на България, поне за петнайсет години напред. За съжаление, през последните дванайсет години на структурни промени, управляващите у нас действат слепешката, вървейки по пътя на най-малкото съпротивление, от което най-много пострада обикновения българин. Има обаче още нещо твърде важно, което допълнително ограничава възможностите ни за избор. Това е глобализацията.

Глобализацията е исторически обективен и прогресивен процес. Тя не може да бъде спряна или "отменена". Съвременният ултралиберален модел на капитализма и американската доминация само забавят и деформират нейното развитие. В основата и е новата материално-техническа база: компютъризацията, роботизацията и автоматизацията не само в сферата на материалното производство, но и във всички сфери и дейности на социума. Икономическите граници се размиха, излизайки извън определените в миналото стопански дейности. Производителният труд в сферата на материалното производство стана непроизводителен. Трудът и капиталът престанаха да бъдат ключови фактори на материалното производство. Днес производителен е единствено творческият труд, основаващ се на знанието и таланта и носещ нова информация. А информационното благо е отрицание на отношенията на собственост и отчуждението на покупко-продажбата. Т.е. отречен е икономически производителният труд, както и знанието отрича капитала.

И все пак глобализацията (засега) се развива по либерално-капиталистически път и при господството на пазарните принципи и форми на разпределение на класическия капитализъм. Този факт пречи на развитието на същностните глобализационни процеси и е източник на

Спирам се на горните определения за глобализацията, защото ми служат за изходна позиция. Очевидно е, че глобализацията се възприема и реализира като "господство на Триадата", т.е. пълната доминацията над света се осъществява под ръководството на САЩ, във взаимодействие с ЕС и Япония. В момента няма сила, способна да се противопостави на "Триадата". Доминацията и се изразява в предимствата на информационните технологии, в комуникациите, в нееквивалентната търговия с по-слабите в икономическо отношение страни и в господството на долара, от което Америка реализира огромни предимства (особено след премахването през 1974 на златния му паритет и въвеждането на "плаващия курс"). Глобалните институции, като Световната банка, МВФ, ЕБВР, СТО и други представители на транснационалния финансов капитал, контролират и подчиняват на интересите си малките, икономически зависими, страни. Продължение на тази доминация са и различните международни политически и военни съюзи. Всичко това, в своята съвкупност, очертава господството на принудата и почти пълната липса на възможност за свободен избор в днешния свят. Дори и на фона на изострящите се противоречия между Германия (и ЕС като цяло) и САЩ например, американците намират начини да наложат волята си и подчинят политиката на възможните конкуренти на собствените си интереси.

От друга страна, след 11 септември, макар и в рамките на световната антитерористична кампания ръководена от Вашингтон, малко по-ясно определена роля се опитва да играе Русия. Тя очевидно не е в състояние да отмени очертаната по-горе принуда, но се опитва поне да разшири минималните граници на собствения си избор (например, получавайки правото на вето в НАТО или укрепвайки ролята на ООН), в което може да бъде последвана и от други държави. Не е изключено, при така очертаващите се събития, усилията на Москва да получат подкрепата на Пекин, Делхи, арабския свят и др., което допълнително би разширило възможностите за избор и на останалите държави в света.

Преди да изложа тезата си за възможна "глобална революция", ще направя една уговорка. Няма да разглеждам, нито пък подробно да аргументирам, нарастващите противоречия в света, породени не толкова от самата "глобализация", колкото от формата и на реализация, базираща се на либерално-капиталистическия модел. Убеден съм, че дори и да не се разбират, те поне се усещат и понасят от всички ни.

Нека разгледаме първо термина "глобална революция". Той отразява съдържателни и очаквани процеси, които се извършват сега или ще се извършат в близко бъдеще в реалния свят. Глобалната революция започна преди трийсетина години с радикалните, революционни промени в материално-техническата производствена база, в прехода от господството на материалното към господство на информационното производство, с промените в характера на труда и капитала, с наченките на фундаментални промени в ценностната система и т.н. Дали обаче става въпрос за революция в традиционната интепретация на това понятие, т.е за нещо подобно на Френската революция от 1789 или Руската от 1917? Категорично не! Но, ако говорим за радикална промяна в политическите структури, в обществените и икономически отношения, чрез които сега се реализира глобализацията - тогава да! Защото високата социална цена на глобализацията е в състояние да предизвика най-неочаквани повратни събития.

От чисто методологична гледна точка, тази глобална революция (вероятно по-удачният термин все пак е "радикална промяна") може да настъпи по законите на хаоса, като,след нарастването на социалната ентропия до определен размер, най-неочаквано възникне нова бифуркация, настъпила по силата на случайно събитие, което никой не е очаквал. Та нима някой очакваше Съветската империя да рухне като картонена кула, или пък ударът по смятаните за неуязвими Съединени щати? Така че онова, което ще изложа по-долу, е не толкова вариант на бъдеща ситуация, колкото анализ на някои явления, върху които като че ли не се замисляме достатъчно.

През последните години силно възмущение и протест в света предизвиква американската културна инвазия. Доколкото творците в областта на изкуството винаги отстояват особеното и индивидуалното, отразяващо силата на местните традиции, обичаи и култура, те съвсем естествено въстават срещу тази "лъже-американска" (защото на практика има твърде малко общо с истинската национална култура на САЩ) субкултура, опитваща се да заглуши собственото им духовно богатство. Днес Индия произвежда повече филми, отколкото Холивуд, Иран пък наскоро спечели световна награда за най-добър филм. Източната култура, която е много по-богата духовно и освободена, в далеч по-голяма степен, от доминацията на вещите, все още е по-слабо засегната от американската културна експанзия. Затова твърде вероятно е, протестът срещу сегашните форми и сили на глобализацията да бъде оглавен преди всичко от културния елит на страните извън "Триадата", наред с тези от Европа и самата Америка. Говоря за културния, а не за политическия елит, защото последният се оказва далеч по-податлив на принудата и много по-трудно отстоява правото си на избор.

Напук на догмите, в които все още вярват повечето представители на традиционната левица, в резултат от настъпилите през последните години радикални промени в икономиката, днес вече осем (или девет) души измежду десетте най-богати в света, са придобили богатството си чрез собствения си труд, знание, умение и талант. За тези хора не е от значение богатството, само по себе си, защото го получават като естествен резултат от стремежа си да творят, да се изявяват, да налагат почерка си в онова, което дват на човечеството. И тъкмо това е основната характеристика на

Тези хора протестират срещу всички форми на бюрокрация и налагане, срещу ограничаването на правата им (особено сега, когато тайните служби получават изключителни пълномощия под предлог за "борба с тероризма"). Те трудно намират общ език с политическия елит и отхвърлят йерархичните структури, защото формите на колективното творчество органично не приемат всяка властова йерархия там, където господстват знанието и таланта. Накрая, те представляват много важна социална сила, преди всичко като творци на нова информация и, второ като икономически независими субекти. Основателно би било да причислим и тях към съвременния културен елит и убеждението ми е, че тъкмо те са една от най-мощните антиглобалистки сили (за което говори и фактът, че техни представители участваха в събитията в Сиатъл-99 например).

За разлика от политиците и техните партии и движения (оставям настрана социолозите, политолозите и журналистите) нашият мъдър народ и на 17 юни, и на 11 ноември се обяви тъкмо против принудата и направи своя избор. Българинът, независимо дали го осъзнава или не (второто е по-вероятно) всъщност гласува против сегашния модел на глобализация. Защото неговото обедняване, което е част от общото обедняване на огромното болшинство от нациите, е последица тъкмо от налагането на този модел и неспособността на управляващите елити да потърсят алтернативни решения, а не просто да се подчиняват сляпо на принудата отвън. Т.е. той и в двата случая гласува за промяна, за правото на друг избор, освен този глобализационен модел, който ни изпрати на дъното на тунела без никаква светлина. И, без да подценявам кампанията и поведението на новия ни президент, гласувайки за него, народът ни не гласува за БСП (изключвам твърдия "червен" елокторат), а гласува против глобализацията. Що се отнася до онези три милиона, които въобще не се явиха пред урните, те фактически гласуваха против пълната безизходица, демонстрирайки абсолютното си неверие в политиците и обявявайки се срещу всичко и всеки. Всъщност и едните, и другите се обявиха против принудата, която ни налага глобализацията, т.е. изявиха се като "антиглобалисти", показвайки че не са просто електорат, а избиратели (хора способни да избират въпреки принудата), дори и без някой да ги оглави, обяснявайки им тази специфична форма на протест - антиглобализма.

Днес нито една политическа сила у нас (без да изключвам НДСВ или БСП) няма собствена идея за това, какво трябва да представлява България след 10-15 години. Т.е. не може да отговори на фундаменталния въпрос, какъв трябва да бъде изборът на българина. Всъщност, не казвам нищо ново, защото към това схващане се придържат мнозина у нас (включително и политици). Новото е свързано с глобализацията. С възможността за избор, с приемането на принудата, но само в определени граници. Въпросът не опира само до достойнството, става дума за реалните ни възможности за избор. Както и, че за да успеем да ограничим принудата се нуждаем от ясна национална стратегия поне за 10-15 години напред.