Комуникативните умения са съществен елемент от персоналния имидж на всеки лидер и държавник. Погледнат в този план, новият президент на Републиката, без да е завладяващ масите оратор, притежава несъмнени качества на комуникатор, успешно изявяващ се пред различни аудитории – от участниците в партийните форуми и твърдия “червен” електорат, през депутатите в Парламента и журналистите, до политическите опоненти и чуждите държавници.

неговият екип, а и той самият, създадоха друг фокус и механизъм на вербалната част чрез невербалната – традиционният делови вид, поддържана фигура и прическа, както и отказът от безумно скъпите костюми и аксесоари.

За четири години (1997-2001) Първанов усвои до съвършенство тънкостите на вътрешнопартийната комуникация, съобразявайки се с факта, че трябваше да убеждава вече не хомогенна дисциплинирана маса от хора, а хетерогенна аудитория, чиито ценности не винаги бяха статични, а реакциите предвидими. И макар че комуникацията му с “вътрешните публики” на БСП (членска маса и амбициозни управленци), колкото и да бе следена от медиите, трудно може да бъде подложена на дисекция и разгадана докрай, очевидно е, че той успя да намери крехкия баланс между масата от хора с побелели коси, все още възприемащи НАТО през призмата на някогашното ни членство във Варшавския пакт или ЕС през спомена за СИВ, и активното про-западно ориентирано малцинство, настояващо за радикални промени и модернизация.

Впрочем, самото му изкачване в партийната йерархия стана не толкова и не само на базата на доказаните лидерски умения, колкото на качествата на комуникатор и парламентьор, демонстрирани още по време на местните избори в Кърджали през 1995. Старателно избявайки да бъде в нечия сянка или да подражава видимо на някого, Първанов натрупа сериозен ораторски опит и като народен представител. В Парламента, той бе активен, но не и агресивен, избягвайки (за разлика от мнозина свои колеги) грубите нападки срещу противника. Залагайки още от 1997 на дистанцирането си от негативните наслоения и връзката с Жан Виденов, Първанов съумя да се позиционира в родното политическо пространство като умерен, комуникативен, гъвкав, инициативен политически актьор. На още след местните избори през 1999 и, особено през пролетта и есента на 2001, стана ясно, че той притежава и несъмнени лидерски амбиции, както и, че самооценката му за собствените качества и място като политик е достатъчно висока. Неслучайно и предизборното му послание бе “Идвам, защото мога”.

Медийните изяви на Първанов бяха базирани на активното участие в сериозни телевизионни и радиопредавания и интервюта по важни събития от политическия живот на България. Щабът му на внимателно планираше и анализираше изявите му в медиите, опитвайки се да избегне пренасищането на публичното пространство с постоянни появи, както и затъването в дребнотемие. На свой ред червеният пресцентър заложи на редовните брифинги и пресконференции от партийната централа, активизирайкии максимално официалните канали за подаване на информация, не допускайки активиране на “канала на слуховете”. Любезността към журналистите бе друг премерен ход, наложен от самият Първанов в публичните му изяви.

Посланията му в

изготвени от опитни партийни логографи (спийчмекъри), се характеризираха с обновена лексикология и нови идеологеми, с образност, но без помпозност. В речите му с висока честота се срещаха терминологични съчетания и изрази като социалноангажиран президент, обединител на нацията, президент на всички българи, президентът е баща на нацията, трябва да бъдеш син на тази нация, На България е нужен друг президент. Държавният глава трябва да бъде почтен, разумен и обърнат с лице към проблемите на обикновените хора. Носещи позитивно звучене, те целяха привличане на електорат, далеч извън границите на лявото пространство, т.е. на хората, уморени от досегашния стил на политическо поведение и управление в България.

В месеците, непосредствено след президентските избори, той продължи линията на активно участие в политическия живот, изказвайки мнения по редица важни въпроси и опитвайки се да демонстрира желание за приемственост в работата на президентската институция. И макар че изразява позицията си вече далеч по-твърдо и със самочувствие, продължава да залага на гъвкавостта и дипломатичността. Бавната и плавна промяна в комуникативния му стил е определена и предизвикана от самия преход от чисто политическата комуникация към държавно-политическия дискурс. А как ще стане той и по какъв начин Първанов ще използва силата на словото в държавното управление тепърва предстои да видим.