Пламен ДИМИТРОВ

Доскоро историята се смяташе за сериозна наука, а футурОлогията - ексцентрично хоби. Закономерностите, извлечени от миналото на един народ, обясняваха много неща от неговото настояще. През последните години глобализацията преобърна тази схема. Както се казва в една популярна реклама “традициите вече не са това, което бяха”. В края на ХХ век историята все повече се превръща в хоби, а футурологията - в небоходима и добре платена професия.

Ако в края на ХIХ и първата половина на ХХ век внимателното вглеждане в националната история бе от изключителна важност за формулиране на визията за бъдещето на една нация, то в наши дни най-съществено е съобразяването с динамично променящата се международна политическа обстановка. Географското положение, големината и цивилизационната принадлежност са класически фактори, които векове наред са определяли силата на нациите. Днес те все още играят роля, но вече не са решаващи. За кратко време

Светът премина през три етапа

На първият от тях абсолютна ценност и знак на могъщество бе притежаването на земя, а на втория - владеенето на крупни промишлени обекти. Сега силата произтича от контрола върху знанието и информацията.

Какво означават тези промени за България? Как трябва да се промени родният национализъм, за да бъде в крак с врмето? Кои фактори трябва да определят съдържанието на българската национална програма за началото на ХХI век?

На първо място трябва да престанем да се вторачваме в “ключовото” си географско положение. Класическата геополитика все още спори дали кръстопътното място превръща малките нации в диспечери или изтривалки, но за съвременния българин този дебат просто не е актуален. Стара наша мечта, която опива политиците и днес, е да застанем на пътя на някоя суровина, да държим някакво кранче или да извличаме рента от магистрали и железници, минаващи през България. Това обаче са начини за печелене на пари и влияние от предходната епоха. В наши дни най-важната магистрала не е нито асфалтова, нито железопътна. Тя се нарича Интернет, а най-важните “кранчета” за влияние са входно-изходните точки на информацията. За да се убедим в това, достатъчно е да сравним списъка на най-богатите хора в света днес с този от преди няколко десетилетия. Днес в него преобладат бизнесмените, които се занимават с компютри, комуникации, глобални медии. Фабрикантите и земевладелците отстъпват назад.

България вече е стъпила на пътеката на евроинтеграцията и този факт трябва да бъде наш неизменен ориентир, когато чертаем стратегии за бъдещето. В този случаи обаче илюзиите са излишни и вредни. Европейският съюз е клуб със строги правила и изисквания. Колкото по-стриктно ги спазваш, толкова по-сигурно е, че ще те приемат. И колкото си по-малък и беден, толкова по-малки възможности за отклонение имаш. Евроинтеграцията е преди всичко унификация. Приказките, че в Брюксел ни желаят защото сме самобитни и оригинални са протоколни любезности. Ако това е беше вярно, то Турция сигурно щеше да стане член на Евросъюза преди Швеция, а Гърция - преди Белгия. Затова в следващите 10-15 години, през които ще се водят преговорите с ЕС , трябва сами да се борим за съхраняване на националната идентичност. За евробюрократите това е последна грижа. Техните питания обикновено са свързани със хармонизирането на законодателството и икономиката.

В балкански аспект

Българската национална програма

трябва да се съобразява преди всичко с тоталната американска доминация на полуострова. Вече няма полюси, между които да се лавира, няма и с кого да се води геополитически пазарлък. Миналогодишната наказателна акция срещу Сърбия беше показателна за тази реалност. За пръв път в човешката история една жестока война бе спечелена безапелационно без победителят да даде нито една жертва. В този смисъл промените в Белия дом са не по-малко важни за балканското статукво отколкото купищата история, които е произвел нашият регион. Разбира се това не освобождава българските политици от отговорност, защото Балканите в никакъв случай не са главния приоритет на САЩ. Поради това амерканската опека не е толкова плътна, че да не оставя място за собствени външнополитически планове.

В края на ХХ век с болка трябва да се разделим и с мисълта за пълно национално обединение във вида, в който го виждаха доблестните български бойци, загинали във войните от периода 1912-1918 г. Прекрояването на държавните граници в наша полза вече е невъзможно. Днес националист се римува с реалист, а не с иредентист.

Новата обстановка доведе до видимото изтъняване на такива пилони на българската национална идея като армията, църквата и семейството. Този процес е обективен и ще се задълбочава все повече. В началото на века българите гледаха с надежда и възхита на своята войска, защото именно от нея се очакваше да реализира националният идеал. Сега същата тази войска се топи пред очите ни, а офицерството губи престиж. В случая не става дума за влиянието на външни зли сили, а за необходимост от пренасочване на националната енергия от политико-военното към икономическото направление. Десетилетията на комунистическа власт разрушиха и митовете за православната църква и патрирхалното семейство. Комунизмът си отиде, но връщане назад към “златното време” на класическия български национализъм от преди 1944 г. няма и никога не може да има.

Страната ни може да стане привлекателна за собствените си граждани и за сънародниците ни от диаспората само чрез икономически просперитет. В Евросъюза, към който сме се устремили има примери за малки, сравнително бедни държави, които днес могат да се похвалят с успехи.

Моделите, които можем да следваме

са два. Първият е на гръцките ни съседи. Вече две десетилетия те експлоатират по блестящ начин единственият си коз, наречен членство в ЕС. Близо 40% от реалните доходи на гърците идват от фондовете на евросъюза. Гърция е единствената страна , която често си позволява да не спазва постигнатите договорености в ЕС и затова мнозина я смятат за чуждо тяло в европейския “клуб на джентълмените”. Това обаче не смущава южните ни съседи и днес те се радват на завидно за балканските мерки благосъстояние.

Другият модел, който можем да следваме е ирландският. Залагайки на образованието и данъчните облекчения за инвеститорите, бедната някога островна държава бързо достигна средното западноевропейско равнище на доходи.

Естествено за България за предпочитане е ирландският модел, макар че не е ясно дали ще ни стигнат силите да го следваме. Днес усилията ни трябва да бъдат насочени преди всичко в образованието и бизнеса. Писането на национални доктрини и други “фундаментални” документи с претенциозни заглавия не е продуктивно. От нищетата може да ни измъкне производството на продукти с висока добавена стойност, а не мързеливото събиране на такси от някоя тръба, по която тече нефт и газ. Българите трябва да станат по-отворени към света, да пътуват, да общуват с хора от напредналите нации. Това може да стане само ако максимален брой наши сънародници владеят английски и имат компютърна грамотност. Само човек с тези умения може да бъде истински полезен на нацията си.

Следващите няколко години са последният срок, в който България трябва да определи своето място в световната йерархия. Разликата между “първия” и “третия” свят се увеличава и вече става все по-трудно да се стои по средата. В тъй наречения “златен милиард” няма да може да влезе целият български народ. Но колкото повече са преуспелите ни сънародници, толкова по-голям е шансът и за останалите да живеят нормално.